Маскарад

Кристина пристъпи в малкото свободно място насред стаичката и се завъртя на пръсти. Беше някак приятно да я гледаш. Сигурно заради искрящия й нрав. Нещо в нея будеше представата за пайети.

— Не е ли чудесно?!

Да не харесваш Кристина беше все едно да не обичаш малки пухкави животинки. Тя напомняше тъкмо за тях. Може би за зайче. Несъмнено беше невъзможно да напъха в главата си някоя по-голяма мисъл наведнъж. Налагаше се да я сдъвче на малки хапки.

Агнес пак се обърна към огледалото. И отражението й я зяпна. В момента имаше нужда от време насаме със себе си. Всичко се случи прекалено бързо. А от това място се наежваше. Щеше да се почувства много по-добре, ако можеше да остане сама.

Кристина престана да се върти.

— Добре ли си?!

Агнес кимна.

— Моля те, разкажи ми за себе си!!!

— Ъ-ъ… ами… — Въпреки всичко Агнес беше поласкана. — Аз съм от един планински край, за който сигурно нищичко не си чувала…

Млъкна. Нещо май прещрака в главата на тъничкото момиче. Агнес осъзна, че въпросът не е бил зададен заради отговора, а само за да каже нещо Кристина. Затова продължи:

— … и баща ми е император на Клач, а майка ми е малък поднос с малинови пастички.

— Колко интересно! — отбеляза Кристина, взирайки се в отражението си. — Как мислиш, тази прическа отива ли ми?!

Ето какво би споделила Агнес, ако Кристина имаше способността да слуша внимателно повече от две-три секунди:

Една сутрин се събуди с ужасното прозрение, че е обременена с чудесен характер. Просто и ясно. А, да, имаше и хубава коса.

Тормозеше я не толкова собственият й характер, колкото неизменното „но“, добавено от хората. „Но пък тя има чудесен характер.“ А най-много я вбесяваше пълната липса на избор. Никой не я бе попитал, преди да се роди, дали желае да има чудесен характер или предпочита, да речем, гаднярски нрав, обаче в тяло като за дрехи девети размер. А вместо това се мъчеха да й внушат, че красотата била повърхностно свойство. „Че кой ли мъж и без това се заглежда по-навътре от кожата?“ — искаше й се да отвърне.

Тя предусещаше бъдещето, което имаше намерение да й се натрапи.

Хвана се, че казва „Да му се не види!“, когато на устата й напира сочна псувня, и е започнала да пише на розова хартия.

Излезе й име, че е невъзмутима и умее да се справя и с напечени положения.

Сигурно скоро щеше да надмине майка си в масленките и ябълковите сладкиши и тогава не би й останала никаква надежда.

Затова извика на помощ Пердита. Бе чула от някого лафа, че у всяка дебелана живеела стройна жена, която напира да се прояви4, затова я нарече Пердита. И така се сдоби с превъзходно хранилище за всички онези мисли, които самата Агнес не би могла да си позволи заради чудесния си характер. Пердита би използвала и черна хартия, ако имаше кой да я изтърпи, освен това би се отличавала с прекрасна бледност вместо червенината на притеснението. Пердита искаше да бъде интересна погубена душа и да използва червило с цвят на сливи. Но понякога Агнес започваше да подозира, че Пердита е не по-малко досадна от нея.

Нима единственият й шанс бяха вещиците? Бе доловила техния интерес, макар и да не знаеше точно как. Все едно усещаше, че някой я зяпа, макар че и с очите си забелязваше как Леля Ог я наблюдава придирчиво, сякаш оглежда не особено породиста кобила.

Знаеше, че наистина притежава донякъде присъщата им дарба. Понякога познаваше какво ще се случи, но достатъчно объркано, така че знанието не можеше да й послужи предварително. Имаше и гласа си. Съзнаваше, че не е съвсем нормален. Откакто се помнеше, обичаше да пее, а гласът й някак успяваше да прави всичко, което поискаше от него.

Само че виждаше как живеят вещиците. О, Леля Ог не беше противна, всъщност я смяташе за много симпатична стара чанта. Но другите бяха

чудати, сякаш се бяха наместили напреки на света, вместо да заемат общоприетото успоредно с него положение като всички останали… Например Стара майка Дизмас, която прозираше в миналото и бъдещето, но беше напълно сляпа за настоящето. Или Мили Дървоскок, която заекваше и от ушите й все нещо течеше. А Баба Вихронрав…

Как пък не! Значи това било най-доброто занятие на света? Да стане вкисната старица без нито една близка душа?

Те упорито търсеха смахнати като самите тях.

Само че напразно щяха да дирят Агнес Нит.

Писна й да живее в Ланкър, писна й от вещиците и преди всичко й писна да бъде Агнес Нит, затова… избяга.

Леля Ог наглед нямаше подходящо телосложение за тичане, но крачките й се оказаха неподозирано пъргави, а ботушите й разхвърляха цели облаци от окапали листа.

Над главата й се разнесе крякане. Още едно ято диви гъски профуча с такъв балистичен устрем към избягалото лято, че крилете на птиците почти не помръдваха.

Къщата на Баба Вихронрав й се стори опустяла, направо празна.

Изприпка към задния вход, нахълта вътре, изтрополи нагоре по стълбата, зърна слабата фигура върху леглото, направи мигновено умозаключение, докопа каната от мраморната поставка, притича към леглото…

Една ръка се стрелна и сграбчи китката й.