Маскарад

— Правила го е и още как — заяви Баба. — Само че не може да връзваш на възел причините и следствията. Накрая туй я е побъркало. Въобразила си, че повече няма да зависи от причина и следствие. Тъй не става. Като сграбчиш сабя за острието, порязваш се. Светът щеше да е много страшен, ако хората забравяха туй.

— Да, де, но ти не се поряза.

— Не съм виновна. Нямах време.

Леля си духна на ръцете.

— Поне едно нещо се размина. Добре, че полилеят в залата не падна. Взех да се тревожа, щом го зърнах. Викам си — прекалено драматичен вид има. Първо с него щях да се заема, ако бях смахната.

— Да.

— От снощи не мога да намеря Грибо никъде.

— Добре.

— Но той винаги се прибира.

— Уви.

Каретата се показа иззад ъгъла с дрънчене.

И спря.

Кочияшът дръпна юздите, обърна и изчезна.

— Есме… — обади се Леля след малко.

— Да?

— От оня ъгъл към нас надничат един мъж и два коня. — Тя повиши глас. — Я идвайте, виждам ви! Тая карета трябва да потегли точно в седем! Есме, ти взе ли билети?

— Аз ли?

— Ъхъ… — промълви Леля неуверено. — Значи… нямаме осемдесет долара за билети?

— А ти какво си затъкнала в жартиерите си? — попита и Баба, докато каретата ги доближаваше полека.

— Боя се, че с него не може да се купят билети.

— Е, тогаз… не можем да си позволим билети.

Леля въздъхна.

— Добре, де, налага се да опитам с чар.

— Дълго ще бъхтим пеша — промълви Баба.

Каретата спря пред тях. Леля вдигна глава и се усмихна невинно на кочияша.

— Добро ви утро, добри ми господине!

В погледа му неясните опасения се смесваха с дълбоко недоверие.

— Добро ли…

— Ние желаем да пътуваме до Ланкър, но за зла слука сме малко ощетени откъм пълни портмонета.

— Тъй ли…

— Ние обаче сме вещици и вероятно ще можем да си платим пътуването, като например ви излекуваме от разни дребни, но притеснителни болежки.

Кочияшът се намръщи.

— Няма да ви возя безплатно, бабичко. И нямам никакви дребни, но притеснителни болежки!

Баба пристъпи към него.

— А с колко искаш да се сдобиеш?

Пелена от дъжд се стелеше над равнината. Не беше потресаваща гръмотевична буря като в Овнерог, а мързеливо упорито ръмене от ниско надвиснали облаци, досущ надебеляла мъгла. Следваше ги през целия ден.

Вещиците бяха сами в кабината. Преди да тръгнат, неколцина отваряха вратичката, но незнайно защо установяваха изведнъж, че плановете им за този ден вече не включват далечно пътуване.

— Бързичко напредваме — отбеляза Леля, като надникна през прозорчето.

— Кочияшът май припира да ни откара.

— Тъй ще да е.

— Ама затвори прозореца. Мокрим се.

— Ей сегичка. — Леля хвана ремъчето, но внезапно подаде глава в дъжда. — Спри! Спри! Кажи на тоя човек да спре!

Каретата се закова сред гейзер от кални пръски.

Леля припряно отвори вратичката.

— Какво те прихваща — тръгнал пеша към дома, и то в таквоз време! Ще си докараш белята!

Ситни капки нахлуха в кабината. След тях едно подгизнало тяло се провлече над прагчето и се мушна под седалката, оставяйки локвички след себе си.

— Иска да бъде независим, жив и здрав да ми е — похвали го Леля.

Каретата потегли отново. Баба зарея поглед към безкрайните притъмняващи поля и зърна друга фигура, която се тътреше в калта край пътя, стигащ след много километри до Ланкър. Каретата опръска фигурата.

— Да, не е лошо да си независим — подхвърли Баба и закри прозорчето с пердето.

Клоните на дърветата бяха голи, когато Баба Вихронрав се прибра у дома.

Вятърът бе навял съчки и семена под вратата. В огнището бяха нападали сажди от комина. Къщата, в която бездруго се долавяше нещо органично, бе пуснала още по-дълбоко корени в глинестата пръст.

Имаше работа и Баба се залови да я върши. Измете листата, подреди дървата под стрехите. Наложи се да закърпи платнения ветропоказател, пооръфан от есенните ветрове. Натрупа ново сено на козите. Прибра ябълките в зимника. Реши, че не е зле пак да белоса стените.

Първо обаче направи нещо неотложно. То щеше да затрудни останалите й занимания, но какво да се прави… Желязото не се поддава на магия. Не можеш да сграбчиш остра сабя, без да се порежеш. Иначе светът ще се обърне нагоре с краката.

Баба си свари чай и пак сипа вода да кипне. Извади шепа билки от кутията в дрешника и ги пусна в паница с вряла вода. Взе ивица чисто платно от едно чекмедже и го опъна прилежно на масата до паницата. Вдяна конец в много остра игла и я сложи до платното. Гребна с показалец зеленикав мехлем от малка кутия и го мазна върху квадратно парче марля.

Май нищо не забрави.

Седна и опря ръка на масата с дланта нагоре.

— Като гледам — промърмори, макар че нямаше друг човек наоколо, — вече имам време.

Време беше да премести барачката на клозета. Баба предпочиташе сама да върши това. Имаше нещо неописуемо отпускащо в изкопаването на много дълбока дупка. Тази работа беше простичка. От дупката в земята не очакваш изненади. На пръстта не й хрумват странни идеи, нито пък вярва, че хората са почтени, когато те гледат право в очите и се здрависват уверено. Само си лежи на мястото и чака да я прехвърляш с лопатата. А когато свършиш, можеш да си поседиш и отвътре те сгрява увереността, че ще минат много месеци до следващото копаене.