Маскарад

— Докато ти плащах да вършиш друго?

— Ей тука има една чудна песничка — напираше Леля. — „Не плачи за мен, Генуа“. Много тъжна.

Тъкмо си спомних нещо. Ще ида да видя дали госпожа Плиндж е изтр… дали се е събудила, де. Може да съм се попрестарала с шльокавицата. — Леля се затътри към кулисите, подръпвайки разни части от сценичния си костюм. Пътьом тупна по рамото една сащисана балерина. — От тия танци човек бая се препотява, какво ще речеш?

— Извинете, но има нещо, в което ми е трудно да повярвам — намеси се и Андре.

Взе сабята на Салзела и опипа с пръст острието.

— Ау!

— Наточена е, нали? — попита Агнес.

— Да! — Андре си засмука палеца. — А тя я хвана с

ръка.

— Вещица е — напомни Агнес.

— Но това е стомана! Мислех, че никой не може да омагьосва стоманата! Всеизвестно е.

— На твое място нямаше да се стъписвам толкова — вкисна се Агнес. — Сигурно беше някакъв номер…

Андре заговори на Баба.

— Ръката ви дори не е одраскана! Как… успяхте…

Погледът й го прикова със сапфиреното си острие за миг. И когато се извърна, Андре беше смътно озадачен като човек, забравил къде е оставил някаква вещ.

— Дано не е сторил нищо на Кристина — смънка под носа си. — Защо никой не се погрижи за нея?

— Вероятно защото тя се старае да писне и да припадне, преди да се е случило каквото и да било — избълва Пердита през устата на Агнес.

Андре закрачи по сцената и Агнес се помъкна след него. Все пак две балерини вече се суетяха около Кристина.

— Ще бъде ужасно, ако е пострадала — промълви Андре.

— А-а… да.

— Всички твърдят, че тепърва ще се развива…

Уолтър застана до него.

— Така е. Трябва да я настаним по-удобно някъде — вметна ясно и отсечено.

Агнес почувства как се срутва опората под краката й.

— Да, но… знаете, че аз пеех.

— Е, да… разбира се — неловко смотолеви Андре. — Само че… ами… това е опера… ясно ти е…

Уолтър хвана ръката й.

— Ти обучаваше

мен! — отчаяно изтърси Агнес.

— Значи си изключително

способна — обяви Уолтър. — Подозирам, че тя никога няма да се мери с теб, дори да я подготвям месеци наред. Но… Пердита, чувала ли си израза „звездно обаяние“?

— Да не е ценно колкото дарбата?! — изфуча Агнес.

— Още по-рядко е.

Тя го зяпна. Който и да контролираше лицето му сега, то й се стори много красиво, озарено от стотиците свещи наоколо.

Издърпа пръстите си от ръката му.

— По-симпатичен ми беше като Уолтър Плиндж.

Обърна му гръб и почувства погледа на Баба Вихронрав. Не се съмняваше, че е присмехулен.

— Ами-и… трябва да занесем Кристина в кабинета на господин Ведър — предложи Андре.

Все едно разпръсна някаква магия.

— О, да!!!! — съгласи се Ведър. — И не бива господин Салзела да трупясва на сцената. Вие двамата, завлечете го зад кулисите. Останалите… е, бездруго почти бяхме стигнали до финалната сцена… ъ-ъ… толкова за днес. Операта… свърши…

— Уолтър Плиндж!

Леля Ог водеше госпожа Плиндж. Майката на Уолтър се вторачи в него с очичките си като мъниста.

— Да не си бил лошо момче?

Господин Ведър отиде при нея и я потупа по ръката.

— По-добре и вие елате в моя кабинет.

Той подаде купчината нотни листове на Андре, който се загледа и очите му се изцъклиха.

— Ей… това е прекрасно!

— Нима?

Андре прелистваше страниците.

— О, небеса!

— Какво? Какво? — стресна се Ведър.

— Аз никога… тоест дори аз виждам, че… там-та ДАМ та-дам… да… Господин Ведър, знаете ли, че това не е опера? Има музика и… да… танци и песни, но не е опера. Изобщо. Много е далеч от операта.

— Колко далеч? Да не би… — Ведър помълча, наслаждавайки се на надеждата. — Да не ми казваш, че можем да предлагаме музика и да изкарваме пари от нея?

Андре пак си запя тихичко.

— Твърде вероятно е, господин Ведър.

Ведър засия. Обгърна раменете на Андре с едната си ръка и на Уолтър с другата.

— Добре!!!!! Значи имаме повод за по едно много гол… е, поне средно питие!!!!!

Един по един или на групички певците и балерините се махнаха от сцената. Останаха вещиците и Агнес.

— Това ли беше? — промълви тя.

— Има още малко — възрази Баба.

Някой се дотътри на сцената. Милосърдни ръце бяха превързали главата на Енрико Базилика, предполагаше се и че пак милосърдни ръце са му тикнали чинията със спагети, която държеше. Изглеждаше, че засега не се е опомнил от лекото мозъчно сътресение. Опули се като бухал към вещиците и щом заговори, стана ясно, че умът му не може да се пребори със скорошните случки, затова се е вкопчил в старите навици.

— Някой ми пробута тия спагети…

— Много мило — отзова се Леля.

— Ха! Да си ги яде, който си ги харесва… Ама няма да съм аз! Ха! Тъй, де! — Обърна се зашеметено към тъмата на залата. — Знаете ли к’во ще направя? Знаете ли, а? Ще кажа сбогом на Енрико Базилика! О, да! Той изяде последния си октопод! Ей сегичка излизам оттука и отивам да изпия осем халби! Ъхъ! Може да хапна и наденичка в хлебче! После се отнасям право в мюзикхола да слушам как Нели Пльос пее „Що ти е мида, щом не я отваряш“. И ако изобщо се върна тука, ще нося гордо името Хенри Дембел, ясно ли ви е?…

Някой от публиката писна:

— Хенри Дембел?

— Ъ-ъ… да?