Маскарад

В далечината отекваха стъпки. Мина време, докато ходещият се появи, но щом се показа в сякаш втечнения въздух около Салзела, едва не запламтя.

Носеше червено — червен костюм с червени дантели, червени обувки с рубини на катарамите, широкопола червена шапка с огромно червено перо. Дори се подпираше на дълга червена тояга, украсена с червени панделки. Но въпреки старанието при подготовката на костюма бе проявил небрежност в избора на маска. Представляваше груба рисунка на череп, каквато можеш да си купиш във всяко театрално магазинче. Салзела ясно виждаше крепящия я ластик.

— Къде се дянаха всички? — попита той сърдито.

Неприятни скорошни случки започнаха да изплуват в ума му. Засега не си ги спомняше ясно, но оставяха лош вкус в устата.

Фигурата стоеше безмълвна.

— Къде е оркестърът? Защо я няма публиката?

Високият червен силует вдигна рамене едва забележимо.

Салзела вече откриваше и други подробности. Онова, което отначало помисли за сцена, беше на грубовати зрънца под краката му. А таванът се губеше някъде горе, може би в безкрая, осеян със студени светли точици.

— Зададох ти въпрос!

— ДОРИ ЦЕЛИ ТРИ ВЪПРОСА.

Думите се озоваха в ушите на Салзела, без дори да се престорят, че са били пренесени от нормални звуци.

— Не ми отговори!

— ЗА НЯКОИ НЕЩА Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ДА СЕ ДОСЕТИШ САМ И ТОВА Е ЕДНО ОТ ТЯХ, ПОВЯРВАЙ МИ.

— Кой си ти? Не си от трупата, ясно ми е! Свали тази маска!

— КАКТО ЖЕЛАЕШ. ХАРЕСВА МИ ДА СИ ПРИДАВАМ ПОДХОДЯЩ ЗА СЛУЧАЯ ОБЛИК.

Фигурата си свали маската.

— Махни и другата маска! — ядоса се Салзела, докато смразяващите пръсти на ужаса го опипваха отвътре.

Смърт докосна тайна пружина на дръжката. Изскочи острие — толкова тънко, че изглеждаше прозрачно, а ръбът му проблясваше в синьо от молекулите въздух, срязани на атоми.

— А… — Той вдигна косата. — СЕГА МЕ ХВАНА НАТЯСНО.

В подземията цареше мрак, но Леля Ог бе бродила сама из чудатите пещери под Ланкър и заедно с Баба Вихронрав из горите нощем.

Запали кибритена клечка.

— Грибо?

Хора бяха газили тук часове наред. В тъмата вече не се намираше уединение. Например имаше нужда от немалко ръце и гърбове за пренасянето на парите. Преди края на тази опера в подземията имаше загадъчен дух. А сега бяха… ами… подгизнали тунели под земята. Нещото, което ги бе обитавало, вече се намираше другаде.

Ботушът й подритна парче печена глина.

Леля приклекна с пъшкане. Подът бе осеян с буци кал и натрошени съдини. Тук-там се виждаха изтръгнати и скършени сухи клонки.

Само глупак би забучил мъртви стъбла в саксии с кал дълбоко под земята и би очаквал някакъв резултат.

Леля взе едно стъбло и го помириса предпазливо. Вонеше на кал. И нищо друго.

Щеше й се да научи как е било постигнато — разбира се, само от професионален интерес. Знаеше обаче, че е пропуснала шанса. Уолтър вече беше зает горе, на светло. За да започне нещо, друго трябва да свърши.

— Всички носим една или друга маска — промърмори Леля може би на влажния въздух. — Няма смисъл да ровичкам тепърва…

Каретата потегляше чак в седем часа сутринта. Според ланкърските представи — едва ли не в средата на деня. Вещиците подраниха.

— Надявах се да напазарувам сувенирчета — сподели Леля, потропвайки с крака, за да се сгрее.

— За дечицата.

— Няма време — отсече Баба.

— Все тая, щото нямам пари да пазарувам — продължи Леля.

— Не съм ти виновна, че си прахосваш парите — сопна се Баба.

— Не си спомням да съм имала и една-едничка възможност да прахосвам.

— От парите има полза само ако ти послужат.

— Тъй си е. Нямаше да са ми излишни нови ботуши, да речем.

Леля заподскача полека и засвири с уста около единствения си зъб.

— Госпожа Палм постъпи много мило, че ни приюти безплатно — вметна след малко.

— Да.

— Е, аз помагах, като свирих на пианото и пусках майтапи.

— Още една полза от тебе — кимна Баба.

— Разбира се, често приготвях и хапки. Със Специалния купонджийски сос.

— Вярно — отвърна Баба толкова безстрастно, сякаш играеше покер. — Тая сутрин госпожа Палм спомена, че при такъв наплив на клиенти можела спокойно да се оттегли от занаята идната година.

Леля огледа улицата и в двете посоки.

— Младата Агнес сигурно ще дотърчи ей сегичка.

— Не мога да знам — заяви Баба надменно.

— В края на краищата какъв живот има за нея тука?

Баба изсумтя.

— Тя да си решава.

— Всички май се смаяха, като хвана оная сабя с ръка…

— Ха… — въздъхна Баба. — Какво друго да очакваш от тях? Не мислеха ясно. Хората са лениви. Никога не се сещат: „Дали пък не е имала нещо в ръката, да речем, парче метал.“ И за миг не им хрумва, че може да е някакъв номер. Не помислят дори, че си има съвсем разумно обяснение, трябва само да го потърсиш. Все се чудят каква магия си направила.

— Да, ама… ти нямаше нищо

в ръката, нали?

— Туй не е важно. Бих могла да имам. — Баба огледа разсеяно площада. — Пък и желязото не се поддава на магии.

— Истина си е. С желязото не става. Е, таквиз като Черната Алис си правели кожата по-твърда от стомана… ама сигурно е стара измишльотина…