Мечът на Гедеон

У кимна. После затвори очи и изхриптя:

— Знаете… какво да правите с това.

— Не, не знам. Кажете ми…

Ала китаецът беше изпаднал в безсъзнание.

Гедеон се изправи. Беше замаян и се чувстваше глупаво. По гърдите и ръцете му имаше кръв — кръвта на учения. Пожарни и полицейски коли вече пристигаха и задръстваха булеварда. Автобусът още гореше и в нощното небе се издигаха облаци задушлив черен дим.

— Боже Господи! — възкликна една жена: плачеше, вперила очи в ресторанта. — Каква трагедия! Каква ужасна трагедия!

Гедеон я погледна. После — докато наоколо се щураха полицаи, парамедици и пожарникари и воят на сирените изпълваше въздуха — заряза взетата под наем лимузина и бавно, за да не привлича внимание, тръгна към близката станция на метрото.

17.

Хенриет Ивлин отпусна клипборда, свали си очилата за четене и погледна младия мъж с измачкан и мръсен костюм, който току-що бе влязъл в приемната на спешното отделение. Изглеждаше добре — висок и слаб, с разрошена черна коса, падаща над яркосините му очи. Но боже мой, в какво състояние се намираше — омазани със засъхнала кръв ръце, безумни очи. Вонеше на бензин и изгоряла гума. И цял трепереше.

— Да? — твърдо, но не и нелюбезно каза тя. Обичаше в чакалнята да цари ред — трудна задача в болницата „Маунт Сайнай“ в гореща съботна нощ през юни.

— Приятелят ми… — припряно заговори мъжът. — Току-що го докараха. Ужасна катастрофа. Казва се У Лонгуей, но се представя като Марк У.

— А вие сте?…

— Близък приятел. Гедеон Крю.

— Благодаря, господин Крю. Самият вие добре ли сте? Имате ли травми, тече ли ви кръв?

— Не, не, нищо ми няма — някак разсеяно произнесе мъжът. — Тази кръв… тази кръв не е моя.

— Разбирам. Един момент. — Тя си сложи очилата, взе списъка на новоприетите пациенти и го прегледа. — Господин У е приет преди петнайсет минути. В момента му оказват помощ. Бихте ли седнали ей там? — И посочи просторната оскъдно мебелирана чакалня. Някои от посетителите тихо плачеха, други се взираха в празното пространство. В единия ъгъл се беше скупчило голямо семейство и утешаваше ридаеща сто и четирийсет килограмова жена.

— Моля ви, кажете ми как е той — рече Гедеон.

— Нямам право да давам такава информация, господин Крю.

— Трябва да го видя. Просто трябва

!

— В момента това не е възможно — малко по-твърдо отговори Ивлин. — Повярвайте ми, лекарите правят всичко по силите си. — Замълча за миг и прибави нещо, което винаги успокояваше хората: — „Маунт Сайнай“ е една от най-добрите болници на света.

— Кажете ми поне как е!

— Съжалявам, господине, но правилникът не ми позволява да давам медицинска информация на никого, освен на най-близките.

Мъжът се вторачи в нея.

— Но… Какво означава „най-близките“?

— Роднини или съпрузи.

— Да, но… разбирате ли, ние с Марк… ние сме… партньори. В живота

. — Дори под кръвта и мръсотията по лицето му Хенриет Ивлин видя, че се изчервява от тази интимна подробност.

Въздъхна, остави списъка и каза:

— Разбирам. Но мога да дам информация само на роднина или законен съпруг.

— „Законен“ ли? За бога, та вие отлично знаете, че в Ню Йорк не е разрешен брак между лица с еднакъв пол!

— Много съжалявам, господине. Правилникът си е правилник.

— Мъртъв ли е? — Гласът му изведнъж стана висок, много висок.

Тя го погледна вече малко разтревожено.

— Моля, успокойте се, господине.

— Затова ли не искате да ми кажете? О, Господи, мъртъв ли е

?! — Гедеон вече истеризираше.

— Трябва ми някакъв документ, някакво доказателство за вашата връзка… — Ивлин млъкна многозначително. Беше се случвало няколко пъти: конфликти заради правото на посещения на хомосексуални партньори. Проблемът се проучваше безкрайно от ръководството и хора като нея трябваше да поемат критиките на обществеността. Не беше честно.

— Ама какви официални документи?! — извика мъжът. — Ние току-що пристигаме от Китай! — Отметна перчема от лицето си. Очите му бяха пълни със сълзи, устните му трепереха.

— Виждам, че сте разстроен, господине, но без съответното доказателство не мога да дам медицинска информация на някой, който твърди, че е партньор на пациент.

— Доказателство ли? — Гедеон протегна окървавените си длани и думите му прозвучаха пронизително като писък. — Ето ви го доказателството! Кръвта му по моите ръце! Аз го измъкнах от колата!

Ивлин не знаеше какво да отговори. Всички в чакалнята ги слушаха. Дори сто и четирийсет килограмовата жена беше престанала да плаче.

— Трябва да знам! — И след този последен стон коленете му се подгънаха и той се свлече на пода.

Ивлин натисна бутона на интеркома и повика главната сестра. Хората зяпаха младия мъж на земята, но припадъкът му беше по-скоро емоционален, отколкото медицински, и тя видя, че вече се свестява. Задъхан, той се надигна на колене и няколко души се втурнаха да му помогнат да се изправи.

— Сложете го да седне — каза Ивлин. — Сестрата ще дойде ей сега. — Отзоваха се още неколцина от чакащите и го настаниха на един стол до стената. Той тежко се отпусна на седалката, скри лице в шепи и се разрида.