Мечът на Гедеон

Гедеон спря лимузината на забранено за паркиране място зад опашката от таксита на изхода за пристигащи пътници на Терминал 1. Продължаваше да си мисли за разговора с министерството на вътрешната сигурност, където се беше обадил от уличен телефон веднага след срещата в ЕИР. Реши да набере номера на централата, а не този от визитната картичка, отговори му някаква телефонистка, той спомена името на Глин и моментално го свързаха със самия директор. След десет смайващи минути той затвори, като все още се чудеше как е възможно да изберат тъкмо него за тази шантава задача. Директорът неколкократно повтори: „Имаме пълно доверие в господин Глин. Никога не ни е подвеждал“.

Гедеон се отърси от тези мисли и се опита — с по-малък успех — да се отърси от другите, по-мрачните, свързани със здравето му. По-късно щеше да има време за това. В момента трябваше да се съсредоточи върху едно-единствено нещо: върху непосредствения проблем.

Наближаваше полунощ, но на летище „Кенеди“ цареше невероятно оживление — пристигаха последните няколко самолета от Далечния изток. Докато седеше в колата до тротоара, видя, че го наблюдават две ченгета от транспортна полиция. След малко се приближиха, физиономиите им бяха надути и намръщени.

Той слезе от лимузината и им отправи арогантна усмивка. Тъмният му костюм лепнеше по тялото му в лятната нощ.

— Защо сте спрели тук? — сопна му се първият полицай, дребен, слаб и агресивен като пор, и демонстративно извади кочан с квитанции за глоба. — Лимузините чакат ей там! — И посочи с ръка. Листовете на кочана трепереха от раздразнението му.

Вторият полицай, дебел и потен, се чумереше страховито.

Гедеон скръсти дългите си ръце, стъпи с крак върху предната броня и спокойно се усмихна на дебелака.

— Полицай Костело, предполагам?

— Казвам се Горски — отвърна онзи.

— О, напомняте ми на Костело.

— Не познавам такъв — заяви Горски.

— Няма

никакъв

полицай Костело — отсече слабият.

— А вие нямате право да спирате тук.

— Чакам един ВИП… Знаете за това, нали? — Гедеон намигна, извади пакетче дъвки, разкъса опаковката и им предложи.

Дебелият си взе една.

— Я дайте да ви видим лиценза за превоз на пътници — каза слабият и стрелна партньора си с ядосан поглед.

Гедеон извади лиценза, който беше взел „под наем“ заедно с лимузината — срещу значителна сума, — и му го подаде. Дребното ченге го грабна от ръката му, вторачи се в него и го връчи на другия. Дебелакът сви устни, напрегнато вперил очи в документа. Гедеон замислено задъвка дъвката си.

— Известно ви е, че не можете да спирате тук — повиши глас слабият полицай. — Ще ви глобя и след това се преместете на определеното за лимузини място. — Отвори кочана и започна да пише.

— Недейте — спря го Гедеон. — От глобите ми избива уртикария.

Ченгето се намръщи.

— Явно не ме разбрахте — продължи Гедеон.

— Какво да разберем?

Той се подсмихна.

— Посрещам един ВИП.

— Хич не ми пука кого посрещате. Спирането тук е забранено. Без изключения. — Обаче химикалката престана да пише. Дебелият продължаваше да изучава лиценза му, съсредоточено свил влажните си устни.

Гедеон зачака.

— Та кого всъщност посрещате? — накрая попита дребният.

Гедеон се усмихна още по-широко.

— Знаете, че не мога да ви кажа. — Погледна си часовника. — Самолетът му пристига сега. От Далечния изток. Ще мине бързо през ВИП митницата и ще ме чака.

Вътре.

А не тук, на тротоара, да спори с двама лу… тъй де, полицаи.

Горски му върна документа и изсумтя:

— Лицензът и стикерите изглеждат наред.

— Не са ни предупреждавали за пристигането на ВИП — рече дребният. Гласът му вече не беше толкова агресивен. — Съжалявам, но правилата са си правила.

Гедеон извъртя очи.

— Чудесно. Значи не знаете нищо. Е, мене не ме бърка. Като се замисля, давайте, напишете ми глобата. Ще я приложа към докладната записка. — Поклати тъжно глава и се обърна към лимузината.

Дребното ченге впери присвити очи в него.

— Щом пристига някой ВИП, трябваше да ни предупредят. Кой е, някой политик ли?

Гедеон спря пред отворената врата.

— Да речем, че е от вашите. Шефът. Човек, за когото се знае, че е само мъничко сприхав, когато стане някаква преебавка.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Комисаря ли имаш предвид?

— Не сте го чули от мен.

— Трябваше да ни предупредят — повтори Горски, вече почти хленчеше.

Гедеон реши, че е време да играе твърдо. Добродушното му изражение изчезна и той си погледна часовника.

— Май трябва да ви го обясня по-ясно. Няма нищо сложно. Ако не посрещна човека при ескалаторите след една минута, ще хвърчат редки лайна. И знаете ли какво ще направя? Ще напиша докладна записка, в която ще се казва, че са ме спрели две тъпи транспортни ченгета, които са забравили да си проверят в имейла съобщенията за пристигане на ВИП-ове. — Извади бележник и химикалка. — Как се казвахте вие, Горски ли?

— Хмм… — Дебелакът погледна неуверено колегата си.

Гедеон се обърна към дребния.

— Ами вие? Нали искате да включа и вас в докладната записка? Как се казвате? Абът3 ли?

Изгледа изпепеляващо първо единия, после и другия.

Полицаите омекнаха.