Мечът на Гедеон

— Евтино си се продала. — Той си спомни дипломатическия печат, „случайно“ оказал се в чантата й в Хонконг. Дори само това трябваше да събуди подозренията му. Освен това Джексън работеше сама, без поддръжка, без партньор. Напълно нетипично за ЦРУ.

Кимащия жерав имаше право — той беше глупак.

Минди протегна ръка. Естествено, тя така или иначе можеше да го убие. Но може би… евентуално… споменът за прекараното заедно време щеше да я спре… Гедеон бръкна в джоба си и й даде жицата.

— Благодаря. — Като продължаваше да го държи на мушка, Джексън вдигна телта пред очите си и я разгледа. После я стисна в шепа и внимателно се прицели.

— Много съжалявам, че трябва да го направя.

И Гедеон осъзна, че говори сериозно: наистина съжаляваше. Ала въпреки това щеше да го направи.

Той затвори очи.

69.

Проехтя изстрел. Гедеон не усети нищо: нямаше болка, нямаше пронизване от куршум. Клепачите му автоматично се вдигнаха. Отначало като че ли нищо не се беше променило. После видя празното й изражение, чистата дупка между очите й. За миг Джексън остана изправена, след това политна назад и падна в калта.

Той грабна жицата от потръпващата й ръка и побягна.

Нови изстрели пробиха седалките, разхвърчаха се трески и листа. Гедеон изскочи от задния край на трибуните и побягна право към лодката. Нямаше друг шанс за спасение.

Пред него се очерта постапокалиптичният квартал. Той спринтира по обраслите улици, зави на първия ъгъл, после на втория. Чуваше тичащите стъпки на Кимащия жерав зад себе си. Убиецът го настигаше.

Ако влезеше в някоя сграда, щеше да се озове в капан. Не можеше да избяга от противника си. Осъзна, че изобщо няма да успее да стигне до лодката.

Върна се обратно по следващата улица, като завиваше на всеки ъгъл, за да не осигури на преследвача си чиста огнева линия. Нямаше оръжие, нямаше как да се защити. Трябваше да вземе оръжието на Минди, ала пък тогава нямаше да може да си върне жицата — нямаше време и за двете.

Кимащия жерав бързо се приближаваше. Гедеон се бе задъхал толкова силно, че счупените му ребра сякаш се забиваха директно в белия му дроб. Ами сега?

Последната улица свършваше пред него. Нататък се намираше откритото поле до турбинната зала, онова, което бяха заобиколили с надзирателя. „Преминаването през това поле е забранено. Много места на острова са опасни“.

Какви опасности се криеха там? Това може би щеше да му даде някакъв шанс. Друг със сигурност нямаше да получи.

Затича се на зигзаг през полето. Чуваше, че Кимащия жерав продължава да скъсява дистанцията, без да си прави труда да спира и да стреля — искаше да се приближи достатъчно, за да го улучи със сигурност. Гедеон погледна назад и го видя на петдесетина метра от себе си.

Когато стигна до средата на полето, осъзна, че е допуснал сериозна грешка. Нямаше да успее да се добере до отсрещната страна, а тук нищо не му предлагаше шанс да се измъкне — никакви неочаквани опасности, ями или стари постройки. Просто голямо и адски открито поле. Земята беше твърда и равна. Сега просто участваше в надбягване — и Кимащия жерав бягаше по-бързо.

Пак хвърли поглед през рамо, без да забавя ход. Убиецът вече бе само на трийсетина метра.

Докато обръщаше глава към недостижимия отсрещен край на полето, с периферното си зрение зърна чудовищния комин над турбинната зала. И внезапно разбра. Опасността не се криеше в самото поле — а в комина, стар и нестабилен. Точно затова го бяха заобиколили с надзирателя: проклетият комин сякаш всеки момент щеше да се срути.

Към върха му водеше старо желязно стълбище.

Затича към комина.

Поколеба се само за миг: това щеше да е еднопосочно пътуване заникъде.

„Майната му!“

Заизкачва се по ръждивите стъпала. Отзад отекнаха три изстрела, куршумите се забиха в тухлите около него, поръсиха го с разронени късчета и прах. Ала стълбището се виеше около комина и му осигуряваше прикритие.

Беше старо и ръждиво, тътнеше и се люлееше, стъпалата скърцаха и хлътваха на всяка крачка, сипеше се ръжда. Едно стъпало се откъсна и той се хвана за перилата и за миг увисна над празното пространство, преди да намери опора и да се изтегли нагоре.

Докато продължаваше безразсъдно да се изкачва все по-нависоко, чу простенване на метал някъде под себе си и усети нови вибрации. Кимащия жерав идваше по петите му.

Естествено. Глупав ход. Щеше да го преследва до края на стълбището и после да го застреля най-спокойно.

Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-силно се тресеше стълбището и толкова по-силно ставаше стърженето и хрущенето на ронеща се мазилка.

Започна да осъзнава безумието на постъпката си. Бурята разтърсваше цялата конструкция, която сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Нямаше начин да оцелее в тази гонитба.

Нов изстрел. Куршумът рикошира от перилата до ръката му. Той затича нагоре още по-бързо, използваше спиралата на стълбището като прикритие. Проблясък на светкавица освети призрачната сцена: острова, руините, комина, ръждивото стълбище, бурното море.

— Крю! — разнесе се вик отдолу. — Крю! — Гласът на Кимащия жерав беше неестествено спокоен.