Многоръкият бог на далайна

И Шооран беше наточил острието, беше пригодил дървения си нож към това нечакано съкровище, беше почистил дори отдавна клеясалия канал за отровни жила — това му отне цяла седмица, понеже трябваше да се крие от чужди очи: стържеше канала с една костена игла и точеше острието в парче кожа. Жилата си ги набави сам — цели пет. Събра петнисти стъбла хохиур и ги натика с дръжките нагоре в дупките на шавара. На другия ден извади онези, които все още бяха цели, и намери в тях десетина зогга. После беше лесно — дразниш зогга, та да си покаже жилото, и го смачкваш преди да успее да изхвърли отровата си.

Шооран, разбира се, знаеше, че ако одонтът разбере, че има такъв нож, веднага ще го пратят сам да влезе в шавара, но не устоя на изкушението и направи всичко както се полага.

И сега острието го беше спасило, но трябваше да го скрие, защото някое от онези момчета можеше да се оплаче, нищо че всъщност те го бяха нападнали и сами си бяха виновни.

Майка му си беше вкъщи. Шооран изсипа харваха от торбата и гордо разви кожата на авхая. Тя вече не помръдваше и това малко вгорчи радостта му.

— Какъв си ми юнак! — похвали го майка му. — Истински ловец! Виж, жив е още!… — И наистина, като нарочно, авхаят помръдна за последно, отвори уста и замря, вече завинаги.

— За тебе е — гордо каза момчето. — Да си ушиеш нов жанч.

— Благодаря каза майка му. — Обаче знаеш ли, днес няма да мога да обработя кожата, трябва да тръгвам. Даже съм се измила, не виждаш ли?

— Ама до утре тя ще се развали! — възкликна Шооран.

— Знаеш ли какво ще направим — каза майка му. — Ще помолим Саригай да я остърже и да я накисне в нойт, пък утре аз…

— Да-да — недоволно каза Шооран, малко сърдит, че не обръщат длъжното внимание на подаръка му. — Тя няма да се съгласи, пък и няма да я остърже като хората…

— Ще я остърже — успокои го майка му. — Ще я помоля и ще й обясня какво да направи…

Когато съседката, доволна, че ще й се отблагодарят за работата, си тръгна, Шооран все така малко обидено попита:

— Ти къде отиваш?

— На гости — отвърна майка му съвсем тихо. — Мунаг ме покани.

— За жена ли ще те взима?

— Не, кой ще ме вземе за жена мене… нали съм сушачка. Покани ме просто така. Но това няма значение, той е добър човек. И ти му харесваш.

— Да, добър е — каза Шооран, като си спомни за ножа.

Майка му взе стомната, която седеше в ъгъла вечно почти празна, изля в шепата си последните капки вода, наведе се и избърса лицето си. Шооран я гледаше и мълчеше — разбираше колко важен е този момент. После, когато тя остави стомната, каза:

— Мунаг си има две жени и двете се мият с вода всеки ден. И са чисти и казват, че ние сме миризливци. Знам.

— И какво от това? — попита майка му.

— Ами не разбирам защо си му притрябвала. Сигурно иска просто да ти се подиграе. — Каза го с мъка, с отчаяние, все едно се хвърляше в далайна. Но майка му само се усмихна и каза:

— Мунаг е силен. А жените му… не знам какви са, сигурно са млади и красиви, и сигурно са чисти, но може да му е скучно с тях. Знаеш ли, понякога дори благородните одонти, които никога през живота си не са стъпвали на мокро и цял живот ядат каквото си искат и непрекъснато ги възхваляват, са по-самотни и от последния изгнаник на някой мокър оройхон… Но може и да си прав и аз да съм просто глупаво момиченце.

— Мамо — попита Шооран, — ти щастлива ли си?

— Разбира се. Нали си имам теб. Вече си голям, виж за какви неща си говорим. Разбира се, че съм щастлива.

— Не, не питам за мен. Имам предвид живота. Щастлива ли си?

— Не съвсем.

— И аз не съм съвсем щастлив.

Майка му свали жанча си и Шооран видя, че под него е облякла не обикновена риза, а тънък празничен талх, наскоро купен от сухия оройхон и облечен сега за пръв път. А после тя извади от скрития джоб на жанча огърлица от лазурни бисери, които се намираха само в най-опасните дълбини на шавара.

— Да си я сложа ли? — попита тя и без да дочака отговора му, закачи огърлицата на шията си.

— Колко си красива!… — ахна Шооран. — Истински ли са? Откъде ги имаш?

— Баща ти ми ги подари. — Майка му се намръщи и посегна да свали сияещата бисерна огърлица, но в същия миг една силна ръка отметна платнището и Мунаг провря глава в палатката и изръмжа:

— Идвай!

— Ама какво… — възкликна майката на Шооран.

— Синчето ти преди малко е заклало любимия син на одонта.

Не е вярно! — викна Шооран. — Никого не съм заклал!

Мунаг влезе, посегна, измъкна ножа от колана му, огледа верноподанически заобления му връх и попита:

— Да не ме лъжеш?

— Честна дума. Те искаха да ме пребият с тоягите си, а аз само ги подплаших. Те почнаха, не аз…

— Кълнеш ли се, че наследникът няма дори една драскотина? — Очите на Мунаг блеснаха свирепо.

— Кълна се в името на Йороол-Гуй — отвърна Шооран.

— Дай острието! — Мунаг протегна ръка.

Шооран покорно извади уж скритото острие. Майка му уплашено вдигна ръка пред устата си.

— И жилата — продължи церегът.

— В дръжката са — каза Шооран.