Многоръкият бог на далайна

Мунаг махна капачката на дръжката, изхъмка доволно и изсипа смъртоносните жила в дръжката на своя кинжал. Майката на Шооран изхлипа — след като бе видяла смъртоносния арсенал на сина си, беше готова да повярва, че той наистина е нападнал сухия оройхон и е заклал не само любимия син на наместника, но и всичките му останали деца плюс жените му и слугите, че и самия одонт.

— Стой тук! — заповяда Мунаг и бързо излезе.

— Ама аз не исках!… — зашепна Шооран. — Дори в нойта не го хвърлих, макар че ме накараха да се целувам с авхая…

— И така да е, одонтът пак няма да повярва. — Устните на майка му бяха побелели.

Отвън Мунаг изрева: „Ще ти дам аз на тебе един нож!“

После изплющя плесница и се чу плачът на Жаюр — малкия син на Саригай. Мунаг влезе. Носеше най-обикновена играчка — ножче от изсушен лист хохиур, прозрачно и жълтеникаво, почти като костено острие.

— Не знам дали ще успея да ви помогна — каза замислено Мунаг, — но ще опитам. Не ми се ще да говорят лоши неща за оройхона ми. И запомни — никога не си имал нито нож, нито жила, имал си само тази играчка. Хайде тръгвай — одонтът заповяда да те заведа при него.

Одонтът Хооргон беше наместник на сияйния ван в най-западните покрайнини на владенията му. Провинцията, която му бяха дали да управлява, беше обидно малка — само два сухи оройхона, още повече че създаваше повече проблеми от което и да било владение в центъра на страната, защото Хооргон можеше да се радва на сухите земи, но трябваше да се грижи и за четири мокри и три огнени острова. Мокрите оройхони се водеха покорни, но там нямаше никакъв ред, обитателите им ходеха където си искат и си бяха същински метежници и разбойници. Шайки грабители нападаха нощем сухите земи — и бяха въоръжени с костени копия и с режещи бичове от мустаци на членестоногите пархове. Последното оръжие си бяха избрали и за име — наричаха се „нощни пархове“. Грабеха наред и отнасяха всичко, дори това, което не би трябвало да могат да отнесат, и призори изчезваха незнайно къде, все едно потъваха в шавара. В провинцията, където мокрите оройхони бяха два пъти повече от сухите, борбата с грабителите наистина беше много трудна, още повече че не достигаха средства: властите издържаха съвсем малък отряд цереги, макар и да позволяваха на одонта да въоръжава колкото си иска… стига да им плаща. От собствения си джоб. Какви доходи обаче дават само два оройхона? Едва колкото да живееш сносно — не може и дума да става да живееш в разкош като управниците на централните земи. И изобщо не можеш да набираш цереги и трябва да разчиташ само на държавните и да ги пращаш къде ли не за щяло и нещяло, като знаеш, че командирите им те ругаят наум, тебе, доблестния одонт, да бъдат нозете ти винаги сухи.

Днешните събития обаче бяха накарали Хооргон да съжалява, че не е набрал достатъчно войници, за да залови и избие всички мерзавци от гнилите блата. Любимият му син, роден от седмата му жена и в негова чест наречен Хооргон, се беше прибрал пребит. Някакъв разбойник посред бял ден беше нахлул от мокрото, беше го нападнал, беше го заплашвал и беше опрял нож в гърлото му и единствено безкрайната милост на вечния Йороол-Гуй бе спасила детето от страшна смърт. Синовете на церегите пък, които трябваше да си играят с момчето и да го пазят, не му бяха помогнали с нищо. Такива ли войници растяха в земите на вана?! За щастие едно от момчетата беше познало нападателя и беше казало къде живее и одонтът заповяда да го доведат този негодник, за да се наслади на бавната му смърт.

Когато обаче Мунаг доведе Шооран, одонтът се удиви. Престъпникът беше съвсем мъничък и Хооргон дори си помисли да не би да са сбъркали и да са му довели друг събирач на харвах. Привиканите телохранители обаче (младият Хооргон беше на легло) единодушно заявиха: „Тоя беше!“ Пък и лицето на момчето — то още не се беше научило да крие чувствата си — го издаваше: злодеят явно позна жертвите си. За съдията възрастта на престъпника не беше пречка: зоггът е още по-мъничък, но не е безобиден.

— Откъде си взел ножа, миризливецо? — попита одонтът и лицето му се наля с кръв.

Мунаг се качи на суур-тесега до одонта, наведе се и почна да му шепне нещо в косматото ухо. Шооран, натиснат да коленичи под суур-тесега, долавяше само отделни, случайно дочути думи: „… играчка… съвсем безобидно… децата просто са се уплашили… при мен няма такива неща… следя денонощно… трябва да го накажем, разбира се…“

Одонтът взе ножа от ръцете на Мунаг, огледа го с отвращение, счупи го и се обърна към Шооран. Вярно, престъпникът беше мъничък, но щеше да порасне и можеше да си намери и истинско оръжие. А след като веднъж бе вдигнал ръка срещу човек с благородна кръв…

— В шавара! — заповяда одонтът.

— Не! — чу Шооран гласа на майка си. — Няма да позволя!

Одонтът я погледна: тя се дърпаше да се освободи от силните ръце на церегите.

Това е майка му — каза Мунаг. — Сушачка е… суши харвах.

— Знам. Какво толкова?

— Нямаме други сушачи, а тя дава по два ямха харвах, за себе си и за сина си, и продава още толкова. Без нея няма да можем да се отчетем пред хазната.