Многоръкият бог на далайна

Сега обаче празничната седмица тъкмо започваше и всички се радваха, че поне една — най-голямата — опасност не ги заплашва поне днес. И само двама престъпници — Шооран и майка му — не можеха да си позволят и миг почивка. Заповедта на одонта беше строга: за три дни — осем ямха харвах. Когато — след като набиха Шооран — се прибраха, торбите с мокрия харвах вече ги чакаха. Майката на Шооран развърза една и ахна — събраният на далечните от границата острови и небрежно съхраняван харвах вече беше започнал да гние. Трябваше да се суши веднага, така че, без да каже нито дума, тя нарами две от торбите и тръгна към големия авар, вдал се дълбоко в сухата ивица: „моя авар“, така го наричаше.

Като кривеше устни от болката в разкървавения си от хитина гръб, Шооран приклекна и развърза една торба. Харвахът наистина беше от лош по-лош. Майка му никога не би взела такъв харвах от никой събирач. Той клекна и почна да маха клечките и листенцата, да пробира годното и да го отделя, като тихичко — така че и всезнаещият Тенгер да не го чуе — проклинаше и одонта, и дебелобузестия му син, и приятелчетата му, и събирачите, натъпкали в торбите този негоден за нищо боклук, и чиновника, който го беше приел. И проклинаше и гнилия хохиур, който ги беше спасил с майка му преди година и продължаваше да ги изхранва и до днес.

Накрая напълни една торба и тръгна към майка си — не можеше да носи торбата на гръб, понеже кожата му бе нарязана от острия хитинов жив косъм. Слава на Многоръкия, че палачът не го беше бил с бич — мустаците на парха бяха по-лоши и от брадва.

Майка му стоеше пред нажежения авар, мокрият харвах съскаше, над него се издигаше лютив пушек. В едната си ръка държеше метличка от омразния на Шооран от днес жив косъм, събран по края на далайна, в другата — лопатка, изрязана от черупката на някаква гад. Трябваше да успее да събере изсъхналия харвах с нея преди той да избухне — това бе работата на сушача: игра със смъртта.

Замръзнал, Шооран наблюдаваше движенията на майка си. Краищата на метличката пукаха, докосвайки огнената скала, вонята на изгорял рог беше дори по-силна от миризмата на съскащия харвах. В един миг момчето забеляза на камъка неизметено петънце — космите не бяха могли да изметат някое попаднало в небрежно събрания харвах листенце или парченце стъбло и от него, извивайки се като змия, запълзя огънче. Шооран много добре знаеше какво означава това огънче. Като малък обичаше да събере шепа-две харвах, да го хвърли на авара и да гледа отдалече как пука, как засъхва, как се надува по краищата и мърда като жив. А после по повърхността му плъзваше точно такова пламъче и харвахът избухваше и пръскаше искри. И сега щеше да стане същото — огънчето пълзеше към бучката харвах, която внезапно му се стори невъобразимо огромна… Миг преди неизбежния взрив обаче майка му вдигна бучката с лопатката, отстъпи една крачка и се обърна, за да я прикрие с тялото си. Огънчето стигна до остатъците от харваха и те избухнаха, но бяха съвсем малко и само изпращяха.

Майка му пусна недоизсушената бучка в делвата със суровия харвах и почна да разбърква сместа. Ръцете й трепереха.

— Мамо! — викна я Шооран.

Тя вдигна глава — явно го беше видяла чак сега.

— Какво правиш тук? — уплашено възкликна тя. — Бързо вкъщи! Нямаш работа тук.

— Донесох още. — Шооран кимна към торбата. — Изчистих го. Обаче пак не струва. Недей да го сушиш, по-добре да събера нов. И не слагай по толкова много. Моля ти се…

— Глупчо! Майка му го прегърна и Шооран стисна зъби от болката в гърба, но не каза нищо. — Ако го слагам по по-малко, взривовете ще са повече. Пък и нали знаеш, че страхливците живеят най-кратко. Освен това ти не можеш да събереш толкова харвах, така че ще трябва да изсуша този.

— Недей да сушиш повече днеска — каза той. — Нали видя как пламна.

— И то за втори път — призна майка му. — Утре обаче ще е още по-лош, така че днес трябва да насуша колкото се може повече. Дотук изсуших само два ямха. Е, сега работата ще тръгне по-бързо — нали ми помагаш. С изчистен харвах е по-лесно. Иди да го доочистиш, обаче не ми го носи, сама ще дойда да си го взема. Хем ще си почина по пътя.

— Дай да очистя този. — Шооран пристъпи към делвата.

— Не — каза майка му. — От делвата се вади само за да се сложи на авара. Иначе е на лошо.

— Добре. Само не се бави. — Шооран взе една празна торба, прибра се, преброи оставащите торби и почна да чисти харваха: вадеше листенцата, небрежно остърганите власинки и какви ли не други боклуци и сумтеше сърдито. Никакъв харвах не беше това! Все едно са го събирали направо от калта. Майка му вече трябваше да дойде, а той не беше смогнал да изчисти и първата торба…

Силен взрив го накара да подскочи, и в следващия миг той вече търчеше към аварите, над които се издигаше висок стълб пушек. В главата му нямаше дори една мисъл, в сърцето му — нито едно чувство, той просто трябваше да стигне там.