Многоръкият бог на далайна

— … това беше последната ти дума — и да бъде както казваш. Но пази се — преди това в далайна може и да не остане място за теб!

И понеже това наистина била последната му дума, Йороол-Гуй млъкнал, гмурнал се в далайна и оттогава не издал нито звук. Но ако можел да говори, щял да каже:

— Ти искаш да ме унищожиш, премъдри Тенгер. Но не си ли помислил, че ако ме унищожиш, заедно с мен ще унищожиш и половината от вечното време и половината от безкрайността, тяхната обратна, тъмна страна? И дали твоята светла страна, твоята светла част ще може да съществува без мен — и на какво ще се крепи алдан-тесегът, ако моята бездна престане да съществува?

Но последните думи са си последни думи, така че тези, които току-що казахме, не били казани, и нито един разказвач не ги е казвал никога на никого.

Глава 12

За да стигнат дъното на бездната, събраха въжета от няколко оройхона. Вързаха един доброволец — бивш церег от ъгловите земи — и го спуснаха внимателно надолу.

Хиляди мисли минаваха през главата на Шооран, но най-важните бяха две — дали долу е раят, за който бяха проповядвали Добрите братя, или всеки, който стъпи там, веднага ще умре в страшни мъки?

Действителността се оказа много по-проста и много по-странна. Доброволецът се върна благополучно и съобщи, че земята долу си е съвсем истинска и прилича на Кръста на Тенгер. И донесе няколко твърди камъка и стиска трева. Тревата беше много странна — хем нежна като хлебна трева, хем безплодна като хохиур. Но пък камъните бяха твърди като кремък и скоро още много доброволци започнаха да слизат и да се качват по спуснатите от ръба на оройхона въжета. А Еетгон започна да събира донесенията им.

Потокът сред дърветата наистина се оказа огромен, колкото целия далайн, че и повече. И макар в него да течала чиста наглед вода, никой не се беше осмелил да пие от нея, още повече че там плували риби.

Вторият отряд разузнавачи беше видял на една поляна някакви твари. Не приличали на многокраките зверове от шавара, а повече на бовери, понеже били покрити с козина, но когато мъжете опитали да хванат една и да я заколят, за да видят става ли за ядене, всичките твари побягнали по-бързо дори от тукки. Друг звяр обаче не побягнал, ами дори нападнал разузнавачите. Излязъл от някакви гъсти ниски дървета и с рев се хвърлил срещу тях. Опитните ловци, свикнали да избягват светкавичните нападения на парховете, го пронизали с копията си.

Звярът беше качен горе заедно с много други трофеи и Еетгон го разгледа — дори мъртъв звярът изглеждаше опасен, — пипна дългите му остри зъби — такива зъби нямаше никоя твар по оройхоните, такива зъби имаха само рибите в далайна — и замислено каза:

— Значи и на алдан-тесега има достатъчно опасности. А после нареди спускащите се долу групи да секат дървета и да ги качват с въжетата и макар никой да не му искаше никакви обяснения — нали беше владетел, поясни:

— Ще направим голям подемник.

Оголеният череп на маараха — приличаше на огромно корито — се полюшваше на дебелите въжета. Докато лежеше на земята, беше изглеждал здрав, тежък и масивен, но сега, увиснал над пропастта… Кой би посмял да се качи в това нестабилно нещо?

Двама воини стояха на ръба на площадката, готови да помогнат на качващите се. Еетгон мина покрай тях равнодушно, без да обръща внимание на протегнатите им да го подхванат ръце, и прекрачи — все пак малко несигурно, както забеляза Шооран, с прекалено широка крачка. После се качи и той — мъчеше се да не гледа надолу в бездната.

Макарите заскърцаха и те почнаха да се спускат покрай проядената от времето стена. Шооран гледаше само нея — не смееше да погледне постепенно приближаващата се земя от тази главозамайваща височина. Имаше чувството, че това не става с него, а с някой друг. Прекалено дълго беше разказвал приказки — и ето че една от тях се сбъдваше, а той, бившият илбеч, не можеше да направи нищо, можеше само да гледа и да слуша.