Многоръкият бог на далайна

Следващият синор беше близо — оройхонът, през който тичаше Шооран, беше ъглов. Йороол-Гуй обаче беше и тук. Шооран вече не се чудеше на нищо — за четвърт час всички световни закони се бяха обърнали с главата надолу.

Йороол-Гуй се движеше на тласъци — очевидно и на него му беше трудно. Понякога спираше и тогава Шооран увеличаваше разстоянието помежду им, а после изстрелваше напред няколко ръце и се опитваше да хване илбеча. Една от тях падна пред Шооран и му препречи пътя, лепкавите й пръсти — приличаха на многокраки жирхове — се заизвиваха, но Шооран се засили и успя да ги прескочи, без да го хванат.

Стигна до следващия синор. Сигурен беше, че и той няма да е преграда за Йороол-Гуй, но все пак го прескочи и затърча напред. И изведнъж видя черна каменна стена и усети как го лъхва топлина. И въпреки че здравият разум му казваше да не го прави, скочи на авара — и след миг скочи долу, защото горещината направо не се търпеше.

Йороол-Гуй не беше минал последния синор. Законът, че не може да се отдалечава от далайна на повече от един оройхон, очевидно все още беше в сила. Безбройните му безкрайни ръце пляскаха в калта, плътта му се надигаше на буци, вече неразличими добре в здрача.

Шооран пристъпи към синора, но не се осмели да се качи на него. Кой знае защо, беше сигурен, че Йороол-Гуй ще облещи насреща му главните си очи — но това не стана; богът, все така размахвайки лепкавите си ръце, започна да се оттегля.

И чак сега Шооран се запита:

„Откъде се взеха пък тук авари?“

И се огледа.

Познаваше този оройхон, макар с годините той да се беше променил много. И все пак някои случайно оцелели подробности му подсказваха къде е. Ето този ръб на синора например — приличаше на крив зъб. И аварът — той си беше съвсем същият, навремето го наричаха Пушещия жирх.

Шооран беше на сухата ивица на оройхона, който преди много години бяха наричали Свободния оройхон.

Сухата ивица беше пуста. Напоследък хората не държаха на сухото и сега тук не живееше никой, още повече че години наред точно тук беше минавала границата.

Шооран се огледа. Когато беше дете, бяха вдигали палатката си някъде съвсем наблизо — всяка вечер, защото тогава нищо не биваше да се оставя без надзор и дори палатките сутрин се сгъваха и се прибираха. А ето там, до онзи студен тесег, беше живял Боройгал. Огромната ръбеста кост, която един ден беше забил на върха му — може би беше мислил да строи нещо, но така и не го беше довършил, може би просто беше искал да се похвали колко е силен (момчетата после се качваха горе и се опитваха да я измъкнат от камъка, но не можеха да я помръднат) — все още стърчеше към небето: глупаво доказателство, че някога тук са живели хора.

Шооран се качи на тесега, хвана костта, дръпна и я извади. Съвсем лесно. Хвърли я настрани и седна на края на тесега.

Как все пак се беше озовал тук? Нали беше почнал да строи чак от другия край на тесния далайн! Колко време беше прекарал в самота и какво ли ставаше извън пределите на това малко парче суша? Не, важното беше, че е стигнал дотук и че от целия необятен далайн е останало само едно нищожно парченце, което може да унищожи с един удар. Е, би могъл… ако там не се криеше Йороол-Гуй.

„Но пази се — преди това в далайна може да не остане място за теб“ — беше казал в зората на времето старият Тенгер. Шооран помнеше тези думи и се надяваше, че когато далайнът изчезне, ще изчезне и Йороол-Гуй. Събитията през последните месеци като че ли бяха потвърждавали това. Но ето че от далайна беше останало последното квадратче, а Многоръкия беше жив и здрав и дори по-опасен.

Дали да не оставеше нещата така? На Йороол-Гуй щеше да му е тясно, разбира се, но пък нали далайнът беше бездънен — все някак щеше да оцелее. А и човечеството щеше да оцелее. Онези, които щяха да преживеят тези трудни времена, щяха да живеят различно, щяха да се струпат на няколкото оройхона около квадратчето животворна слуз и да благодарят на благодетеля си Йороол-Гуй. Целият останал свят щеше да се превърне в пустиня и само през първия месец след мягмар тук-там щеше да се появява вода. А когато хората се наплодяха, новите изгнаници нямаше да бягат на мокрото, а в пустинята. Там поне щеше да има предостатъчно място и всички щяха да живеят в алдан-шавари. Щеше да има разбойници, които щяха да отнемат водата на керваните, запътили се към Кръста на Тенгер за кремък, или да ограбват мирните земи. Церегите щяха да почнат да преследват разбойниците, за охраната на малкото неплодородни ниви щяха да са нужни татаци и на осемте мокри оройхона хората пак щяха да почнат да събират харвах, а тук, на бившата Свободна земя, щеше да има работилници, в които пък щеше да има каторжници…