Многоръкият бог на далайна

И всичко щеше да е както преди, само че много по-малко и много по-гнъсно. Не, той не искаше да живее в такъв свят и каквото и да казваха другите, нямаше да позволи и на тях да живеят в такъв свят. Също като Мазолестата пета, и той не можеше да спре — трябваше да върви напред. Може никой освен разказвача да не вярваше, че древният скитник е пробил стената, но разказвачът трябва да вярва в това — иначе защо ще почва приказката?

Смешна работа — чак до самия край никой не го беше заподозрял, защото нали беше разказвач на приказки и легенди, а разказвачите на приказки и легенди винаги са добри! Виж, Чаарлах го подозираха. Но по онова време илбечът беше благодетел, а сега го проклинаха. Жалко, че добрината нямаше нищо общо с това, което ставаше. Пътят обаче трябваше да се извърви докрай — каквото и да става. Точно в това беше проклятието на илбеча.

Не, той нямаше да спре и никога нямаше да види унилия свят, който току-що си беше представял. Новият свят — какъвто и да бъдеше той и стига да успееше да се появи — щеше да дойде след смъртта на последния чудотворец. А сега той имаше работа — да строи.

Тръгна към далайна още преди разсъмване. Йороол-Гуй се спотайваше някъде в дълбините, но Шооран не се страхуваше от него, а от това, че някъде по сухата ивица може да се натъкне на патрул — стига още да имаше патрули в този рухнал свят, разбира се.

Далайнът се полюшваше спокойно като в самото начало на вековете. Отсрещният бряг почти не се виждаше от мъглата и ако примижеше, човек можеше да си представи, че светът още не е почнал да се променя и че той е първият илбеч, решил да твори земя под любопитния поглед на глупака Бовер.

Шооран спря и дълбоко пое дъх.

Трябваше да строи. Но как?… Върху главата на Йороол-Гуй? Но трябваше, трябваше да строи. Та дори и да загинеше — тогава утрешният скучен свят щеше да се появи и сам, без него.

Още в първия момент, когато започна, усети могъщата съпротива на бога, но нещо в нея му подсказа, че тя не е безкрайна. Далайнът се изду, запени се, опита се да се измъкне от волята на строителя. Шооран стисна зъби. Наистина нелепо — една човешка песъчинка да се гърчи на ръба на бездната в безмълвен вик, сякаш повдига огромна невидима тежест. И все пак пред очите му започнаха да се издигат разкривените очертания на последните суур-тесеги…

И в същия момент дойде ответният удар. Шооран го очакваше и единствено затова той не го смаза. Последваха още и още, всеки по-силен от предишния. Шооран трепереше, гърчеше се, от прехапаните му устни пръскаше кръв — но не се отказваше. Не се опитваше да се брани от атаките на разбеснелия се в дълбините Йороол-Гуй, мъчеше се само да запази, да затвърди полупостроената призрачна земя.

За миг силите им се изравниха — а после чудовищният бог разчупи тъничката каменна кора и връхлетя върху брега.

Шооран не побягна, а продължи да строи — ако можеше да се нарече строителство безсмислената саможертва пред лицето на могъщото разрушение.

Като раздираше и разкъсваше огромното си тяло в раждащите се и веднага след това изчезващи камъни, Йороол-Гуй се мъчеше да сграбчи илбеча. Бяха само на дузина крачки един от друг, безбройните алчни ръце пълзяха по оройхона, сякаш богът искаше да прегърне строителя, да го притисне към себе си. И се приближаваха все повече и повече — но не достигаха до илбеча. А илбечът не правеше нищо, за да се защити, напротив, той атакуваше — и това го спасяваше по-сигурно от каквато и да било защита. Ръцете-пипала, готови да го сграбчат и да го смажат, потъваха във втвърдяващия се камък една по една и не се показваха повече. И изведнъж част от брега се сгромоляса с гръмовен трясък и бушуващата дълбина се превърна в твърд, и Йороол-Гуй изчезна под нея.

Шооран дълго стоя неподвижно, без да вижда нищо, а когато се опомни, осъзна, че е на същото място, където беше стоял сутринта — само че сега облаците над главата му сияеха като по пладне. Той погледна напред. Нямаше никакъв оройхон: нямаше нито суур-тесеги, разположени на равни разстояния, нито разчертани на квадрати синори — имаше само уродливо натрупана купчина скали, избълвана в страшната агония на света. Човек би се изгубил в тях като зогг в люспите на парх.

Шооран седеше и не мислеше за нищо. Седеше така за пръв път от много години. Беше заслужил това право — работата му, както и работата на много поколения илбечи преди него, беше свършена.

А после се чуха гласове — някой идваше.

Ха, значи все имаше оцелели! И сега идваха да видят гроба на Йороол-Гуй. Е, щом искат…

Шооран не стана, дори не помръдна. Нека да видят всичко и да разберат кой е илбечът — той вече не мислеше да се крие.

Заобиколиха го — две дузини цереги с насочени отвсякъде копия. И ги водеше Еетгон естествено — кой друг би могъл да бъде в целия ужас на този нов свят?

— Здравей, братко — каза Шооран.

— Здравей… илбечо — каза Еетгон. — Все пак направи, каквото искаше. Надявах се, че съм те убедил.

— Значи знаеше?