Многоръкият бог на далайна

В дните, когато великият илбеч Ван обикалял оройхоните, светът бил различен. На мокрите острови не растяло нищо и единствено безмозъчните обитатели на шавара — тайзите, жирховете и бодливите тукки — пълзели в нойта. Но веднъж, когато Ван построил поредния остров, от далайна излязъл Йороол-Гуй. Илбечът стоял, стъпил с единия си крак на новия оройхон, а с другия — на един стар, и се смеел, защото не му било първица да си играе със смъртта. Йороол-Гуй обаче не се хвърлил към брега, както обикновено, а спрял и отворил главните си очи, за да види човека отблизо.

— Какво гледаш? — викнал Ван. — Гледаш, не гледаш — не можеш да ме хванеш!

— Здравей — отвърнал Йороол-Гуй. — Днес не съм дошъл да те ловя. Дойдох да ти направя подарък.

Всички, дори най-малките деца, знаят как в края на средните векове Йороол-Гуй е казал последните си думи и знаят също така, че оттогава той не е издал нито звук, но мъдрият Ван можел да чува мислите и да усеща неказаното, а значи можел да разговаря дори с вечния Йороол-Гуй.

— Не ти ща подаръка — казал Ван. — Имам си всичко, което ми трябва. Да не би обаче да си решил да отмениш проклятието си и да ме дариш с щастие? Знай, прочее, че макар да живея сам и в неизвестност, аз все пак съм щастлив, че мога да те притеснявам в целия далайн.

— Проклех те още във времената, когато не се беше родил, а вечността беше млада, и няма да отменя проклятието си, докато вечността не се състари — отвърнал Йороол-Гуй, — а подаръкът ми не е само за теб, а за всички хора: за тези, които няма да изям днес, понеже днес съм добър, и за тези, които няма да изям никога, понеже заради тебе, нали си илбеч, не мога да ги стигна. Омръзна ми да ви убивам, много сте слаби и не приличате на могъщия Тенгер. Искам да станете по-силни и ви нося средство да го направите.

И с тези думи Йороол-Гуй хвърлил на брега тъпичко стръкче. То се забило в тинята и се превърнало в първия хохиур.

— Това е дарът ми за теб и за всички хора — казал Йороол-Гуй. — Когато този стрък се покрие с червеникав харвах, остържи го и силата ти ще се умножи безпределно. И може би тогава няма да ми е толкова скучно. Довиждане засега.

И Йороол-Гуй се скрил в далайна, а Ван още дълго останал на границата да чака някаква измама и клопка и се мъчел да разгадае смисъла на коварните слова на Йороол-Гуй. И накрая рекъл:

— Не вярвам на Йороол-Гуй и не му искам подаръците нито днес, нито никога в бъдещите дни.

И като казал така, Ван слязъл на оройхона и стъпкал с тежките си обуща от кожа на тукка стъблото в нойта. Но не забелязал, че едно мъничко-мъничко коренче било успяло да се закрепи за земята. И когато Ван отишъл да строи нови земи, от коренчето израсло стъбло и почнало да расте. И понеже било стъпкано, израсло накриво и оттогава, та до днес, хохиурът расте накриво. А по младите, още чисти стръкове се виждат черни точици — това са следите от иглите по обущата на илбеча.

Дълги години скитал Ван из далечни краища и правел оройхон след оройхон, и се криел от хората, а когато се върнал, не могъл да познае родната си земя. Навсякъде около далайна бил израсъл хохиур и хората стържели и сушели харвах. И навсякъде гърмели татаци и широкодули ухери. И навсякъде имало война. Хората наистина били станали по-силни, но били обърнали силата си срещу самите себе си, за да се избиват за радост и удоволствие на Йороол-Гуй.

— Спрете! — викнал илбечът, но никой не го чул, понеже хората били оглушали от гърмежите.

Тогава Ван спрял пред далайна, стъпил с единия си крак на един оройхон, а с другия на друг и призовал Многоръкия от дълбините. И когато Йороол-Гуй изплувал, Ван го попитал:

— Защо направи това?

— Защото вече убивам хората дори там, където не мога да ги достигна — отвърнал Йороол-Гуй. — И защото се радвам на мъките, ви. И защото дори да покриеш целия, далайн със суша, ще знам, че хората все пак ще се изтребят.

— Махни това зло! — викнал илбечът. — И ще ти обещая да не строя повече оройхони.

— Съгласен съм — казал Йороол-Гуй. — Хората няма да могат да се изтребят до крак. Но не ми е по силите да погълна всичкия харвах и да изтръгна всичкия хохиур по всички оройхони — твърде много оройхони си настроил. Освен това церегите от сухите земи няма да ме послушат и няма да спрат да се стрелят. Но са ми подвластни огнените авари, които издигнах на пътя ти, а без авар харвахът не може да се изсуши. Сушачите пък са най-малко виновни за злощастията на народа ти и затова ги проклинам. От днес нататък харвахът ще почне да се взривява, докато го сушат, и ще почне да осакатява и да убива. И животът на сушачите ще е тежък и кратък. И сушачи ще стават само онези, които нямат друг избор, които така или иначе загиват. И ще знаят, че не могат да се спасят, след като приближават общата гибел. Върви си сега, бивши илбечо Ван, и се успокой — стрелбата скоро ще намалее.

Ван се обърнал и си тръгнал, без да се опасява за живота си, но и Йороол-Гуй не понечил да го сграбчи.

От този ден за цели дузина по дузина години в далайна не се появили нови оройхони.