Многоръкият бог на далайна

Глава 2

Беше мягмар и пещерите на шавара бяха задръстени с нойт, и погребваха мъртвите в далайна, принасяха ги в жертва на Йороол-Гуй. Отпраха една от страните на палатката, завиха майката на Шооран в нея и я отнесоха с песни. „О, татко наш Йороол-Гуй, най-добрата ни жена ти носим…“

Шооран не отиде. Седеше в ъгъла на скъсаната палатка и гледаше в нищото, без да мига. Нямаше какво да прави при далайна — а и не искаше да слуша ликуващите погребални песнопения, останали от времената, когато на мягмар бяха хвърляли в далайна не кукли и трупове, а живи хора. „О, велики, приеми тази жена!… Ръцете й са ласка, устните й са щастие, очите й са светлината на живота…“

През съдраното влезе Мунаг и каза:

— Тук си значи.

Шооран не отговори. Седеше, пъхнал ръце под мишниците си, сякаш му беше студено.

Мунаг се повъртя, посумтя, после, без да гледа Шооран, каза:

— Виж сега какво… вземи се махни.

И Шооран най-после вдигна глава и го погледна. Не каза нищо, но Мунаг явно се притесни и почна да говори — не като отговор, а за да спре въпроса в очите на момчето.

— Бе мен ако питаш, живей си тук, не ми пречиш. Голям си вече, все ще се изхраниш някак. Обаче ако одонтът разбере, а? Да не мислиш, че е забравил за тебе? И теб ще хвърли в шавара, и аз ще си имам неприятности. Разбираш ме. Така че докато още не е дошъл никой, взимай каквото ти трябва и се махай.

— Къде? — безизразно попита Шооран.

— Където щеш! — викна Мунаг. — Аз ли да мисля за тебе?! Майка ти умря, ти си никой! Значи махай се! Не стига, че ти давам да си вземеш нещата, ами…

Шооран стана.

Неща… какви неща?… Жванчът беше на гърба му, майчината му огърлица беше скрита под него, на гърдите му. Нищо друго не му трябваше. Неща ти трябват, когато има къде да идеш.

Шооран излезе навън. Мунаг тежко тръгна след него. Десет минути — колко е малък огромният оройхон! — и стигнаха синора.

— И недей да ми се сърдиш — каза Мунаг и сложи ръка на рамото му. — Наистина не мога иначе. Няма как… Дано оцелееш… ако успееш. На, дръж. — И му подаде ножа, който му беше взел предната вечер.

— Благодаря — каза Шооран, взе ножа, прекрачи синора и тръгна, без да се обръща и без да мисли къде ще може да се подслони.

Сега вървеше по оройхона, където се беше родил и където беше живял допреди година, без да си представя колко огромен е светът и без да знае, че има и друг живот освен този на това късче земя, което, ако вървиш бързо, можеш да обиколиш само за час.

Тук също празнуваха мягмара: на сухото нямаше никого, жените бяха отишли до далайна да събират даровете на щедрия Йороол-Гуй: остра кост, люспи от отровните риби, кожа, жив косъм — всичко, което изхвърляше далайнът през тези дни. Мъжете пък сигурно бяха покрай шавара да ловят тукки и жирхове, да измъкнат някой дългомустакат парх или пък гвааранз, дето можеш да го убиеш само ако го пронижеш в окото. Въпреки че за да го направиш, трябва да се доближиш съвсем до него, като избегнеш щръкналите му перки и острите му щипци, които могат да прережат човешки крак като стрък хохиур. Боройгал едва ли беше с тях — той беше страхлив и сигурно беше отишъл да командва жените и да се прави на царствен ван.

Шооран не спря — знаеше, че за него тук няма място. Много добре помнеше как гонеха пришълците от земите на вана или изгнаниците, опитващи се да се промъкнат на свободния оройхон. Ванът всъщност беше постъпил много умно, като беше разрешил на този оройхон да е независим; по-добри пазачи не можеше да намери никъде: хората, вкопчени в жалките си земи — сухата ивица покрай аварите — мразеха изгнаниците, от които всъщност почти не се различаваха, дори повече от ситите земеделци. Никой нямаше да му позволи да остане тук и затова Шооран продължи. Дузина по дузина по дузина крачки и ето го следващия оройхон, последното обитаемо място.

Шооран стъпи на него и нерешително спря — за пръв път изпита страх. Сухата ивица свършваше, мокротата на далайна стигаше направо до огнената граница, двете страшни стихии бушуваха в непримиримата си вражда. Нойтът пълзеше откъм далайна, аварите го посрещаха с изгарящ огън. Нойтът кипеше, вонята и пушекът се носеха навсякъде, задръстваха дробовете, лютяха на очите и те караха да кашляш. Почти задушен, Шооран хукна към далайна. И видя изгнаниците.

Няколко разкривени фигури се бяха наредили по ръба на оройхона и вадеха разни неща от далайна. Все пак мягмарът беше за всички и навсякъде и всеки трябваше да извади плячката си. Една от фигурите се надигна и се обърна към Шооран — беше някаква бабичка, невероятно мръсна и с обезобразено от язви и изгаряния лице.

— Я вижте кой ни дошъл на гости! — викна бабичката. — Вижте го какъв е хубавец! Май самият ван е решил да си накисне краката на нашия оройхон. Ела насам, сладурче, не се бой!