Натоварени със зло

— Е, чак пък извън… — каза саркастично Демиургът. — Я погледнете какви сте ги насъчинявали тука… Между другото, кои са според вас агнетата?

И пак не трепна Колпаков. Отвърна пак като по книга:

— Доколкото ми е дадено да прозра висшите цели, това са сеячите. Сейте разумното, доброто, вечното. Мисля, че това е казано за тях.

— Ясно — каза Демиургът. — Свободен сте. Сергей Корнеевич, изпратете го.

Аз станах. Колпаков още седеше. На бузите му пламтяха червени петна. Тъкмо разлепи устни, за да каже нещо, когато Демиургът повиши глас:

— Да се изпрати! Не му подавайте палтото!

И се надигна нещастният Колпаков, и тръгна с наведена глава към антрето, и свали от закачалката разкошния си черен кожух, и дълго се мъчи като слепец да налучка ръкавите му, и се тресеше мъжествената му челюст, а наоколо кръжеше появилият се неизвестно от къде Ахасфер Лукич, стиснал чантата си като пушка готова за бой, и говореше непрестанно като латерна — гукаше, гълголеше, покрякваше като жерав:

— Не го преживявайте толкова, драги, не сте нито първият, нито последният, от къде да знаем ние с вас дали пък не е за добро… Четиридесет и две години все пак не са малко — толкова труд, толкова работа, такова адско напрежение и ни минутка отдих, никакво отпускане… Оставете тия глобални мероприятия! Ами че така щеше да се наложи да вдигнете ръка срещу своето отечество, срещу цялото човечество! Дали си струва? Не е ли по-добре да помислите най-напред за себе си, за това, какво ви е нужно лично на вас? Нещо, така да се каже, персонално… и в рамките на съществуващата действителност… без да се засягат никакви основи… Да речем, началник-отдел, а? Само като начало, а?

Така и излязоха от апартамента — Ахасфер Лукич беше прегърнал Колпаков под талията, поглеждаше го отдолу нагоре в лицето и все гукаше, все гълголеше и покрякваше. Чувах как бавно слизат по стълбите и Колпаков, който явно се беше вече опомнил, високо и обидено отговаря нещо, но ехото по стълбите изкривяваше думите и те не се разбираха.

Аз заключих вратата, върнах се в Приемната, оправих отместеното кресло, а после взех от огледалото забравеното листче със записките на Колпаков и се опитах да ги прочета, но не можах да разчета нищо, освен безсмислени съчетания: „убл“, „опр“, „II сзд“. Минах в Стаята и седнах на нара да чакам заповеди. Заповеди нямаше, липсваха и обичайните недоволни коментари. Черната крилата канара до прозореца беше няма и неподвижна като паметник на Отвращението. Сетне се върна Ахасфер Лукич, запъхтян от изкачването до дванадесетия етаж и много доволен. Като метна чантата си в ъгъла, той седна до мен и каза:

— Ето това е един от случаите, когато не изпитвам никакво удовлетворение. Фактически аз го измамих. Тези глупости, дреболии, които му натрапих, на него въобще не са му нужни… Нужно му е Велико служене! Той е създаден, за да служи! Така че всички, които са под него, да са в калта, но и самият той пред висшестоящия да се търкаля в праха… А пък аз му предложих вила на морето…

— Те всички или са хирурзи, или правачи на счупени кости. Сред тях няма ни един терапевт — произнесе Демиургът, без да се обръща.

Според мен това беше някакъв цитат, но не можах да си спомня откъде и сигурно затова не разбрах какво искаше да каже.

6. Разговори за историята. За новата история, за най-новата, и, особено често, за древната история. Ахасфер Лукич знае всичко от историята. Вярно, има един-два пропуска (например, Централна Америка, шести век — „Тук съм малко повърхностен…“), но за останалото е извънредно осведомен, завладяващо многословен и подчертано парадоксален. „Не, не беше така — обича често да повтаря той. — Съвсем не беше така.“

Юда. Да, имало такъв сред тях. Жалък сополанко, хлапе, дрисливо пате. Какво предателство?! Престанете да повтаряте клюки. Той просто правеше това, което са му заповядали, и това е. Той въобще беше слабоумен, ако искате да знаете…

„Не мир ви донесох, но меч“. Не е казвано такова нещо. „Не мир ви донесох, но меч… та за мир“ — това прилича повече на истина и би могло да е казано така. Да, разбира се, че по арамейски подобна игра на сричките е невъзможна, но нали по арамейски не е звучало така. „Не сито чрево ви обещавам, но вечният глад на духа“. Забележете, че така би го написал един явно интелигентен човек. А на практика, едва ли Учителят би рискувал да се обърне с такива думи към тълпите гладни, окъсани и унижени хора. Това просто би било нетактично…

Ясно е, че Той предварително е знаел всичко. Не е предчувствал, не го е видял предварително, като ясновидец, а просто е знаел. Та нали Той сам е организирал всичко. Бил е принуден да го организира.