Натоварени със зло

„Осанна“. Каква ти тук „осанна“, когато има ден-два до Пасхата, когато в града са се насъбрали десет хиляди проповедници и всеки проповядва своето. Същински Хайдпарк. Никой никого не слуша, шум, джебчии, проститутки, стражата се побърква от тичане… Каква ти проповед за добро и мир, когато всички са били готови със зъби да разкъсват окупаторите и, ако са слушали някого въобще, това са били антиримските агитатори. Иначе защо, според вас, Той би се решил да отиде на кръста? Тъкмо това е бил Неговият единствен шанс да говори така, че да Го чуе множеството! Това е странна и страшна постъпка, не споря. Но за Него е нямало никаква друга трибуна, освен кръста. Поне от просто любопитство е трябвало да се съберат, поне само ей така да позяпат. И тогава Той би им казал как да живеят занапред. Не се получило. Почти не се събрали хора. И после, оказва се, че това е невъзможно — да се проповядва от кръста. Защото боли. Непоносимо. Неописуемо.

7. … Аз бях напълно отчаян. Изглежда започвах да изпадам в истерия. Не можех да се владея. Не си спомнях как съм се оказал на стълбищната площадка. В ушите ми бучеше. Не зная дали бученето идваше от кръвта, завъртяла се на бесни спирали в помрачения ми мозък, или беше ехо от удара на вратата, която с всичка сила треснах след себе си. Когато се посъвзех, макар все още да треперех, спуснах се един етаж надолу и седнах на калорифера.

Леденото желязо силно ми убиваше, но нямах сили да стоя. Не беше само до силите, просто не ми идваше на ум, че мога да се изправя на краката си. Целият се съсредоточих върху процеса на запалването на цигара. Шарех по джобовете да си търся цигарето. Дълго измъквах с разтреперани пръсти цигара от пакета и скъсах две, преди да сложа третата в цигарето. След това започнах да чупя кибритени клечки, докато най-сетне успея да запаля, но едва дръпнах за пръв път и чух стъпки.

Някой много бодро се изкачваше по стълбите. Дрехите му шумяха енергично и напористо, дишаше мощно като спортист, и даже си тананикаше нещо заедно с дишането. Нещо класическо — дали „Утро над Москва река“, или „Боже, царя пази“. Злобно си помислих: ама че весел и енергичен клиент, сигурно идва с някаква специална гадост, с някаква гадост екстра класа, от която да им прилошее на всички наоколо, жените да плачат, стените да повръщат и стотина негодяи да реват: „Бий! Бий!“…

Той ме видя и спря един етаж по-долу. Моята фигура на стълбите го завари неподготвен. Тя го принуждаваше незабавно да си придаде респектиращ и по възможност внушителен вид, от който да проличи, че пред вас стои не някоя отрепка, не някой кресльо от дискотеката, не някакъв полуоткачен фантазьор, а солиден човек, личност с богат опит, с тежест и с връзки в обществото, човек готов да предложи, да подари, да пожертва една идея, която дълго е обмислял в тишината на личния си кабинет и е шлифовал в спорове с хора заслужили, обичани и високопоставени. Неговата квадратна русоляво-безцветна физиономия с остатъци от юношеска руменина по белите, сякаш посипани с пудра бузи, наглите светлосини очи с пухкави, като на педераст ресници — всичко това за миг ми се стори познато. Дали в някоя реклама, или на някой плакат, но вече бях виждал някъде този сладникав набор… Не исках и да се опитвам да си спомня. Захапах цигарето в ъгъла на устата си, стиснах здраво челюсти, така че почувствах как се схващат от злоба, и станах от калорифера, а когато заслизах срещу него, изведнъж се улових спазматично да удрям по перилата с отворена длан.

Той бързо свали лекомислено килнатата си назад шапка, притисна я към гърдите си и кимна отсечено, по белогвардейски, от които светлите му коси леко се разпиляха. Сега вече по гадната му мутра ясно се прояви джентълменския набор, съответстващ на случая: солидност, отпечатък на богато минало, отблясък на задълбочено обмислена идея. Точно тогава си спомних откъде го познавам. Това беше Марек Парасюхин, по прякор Сючка, с когото заедно завършихме гимназия, а после, след като завърши всичко, което се полага в такива случаи, той стана литературен сътрудник в едно тъничко младежко списанийце със съмнителна репутация, ходеше с черни кожени дрехи (без, разбира се, да подозира, поради своята ограниченост, че това е униформата не само на велосипедистите от специалните части на СС, но и на американските „синички“), публикуваше статийки, в които се опитваше да реабилитира Фадей Булгарин17

или да доказва кръвното родство на княз Игор18

и Одисей19 от Итака, а в графата „националност“ на анкетните карти пишеше „великорусин“. Освен това знаех, че в определени кръгове се интересуват от него.

— Ти защо си се домъкнал тука бе, животно такова? — едва изрекох аз със задавен от злоба глас, докато се приближавах заплашително към него.

Той гледаше срещу светлината, а аз бях в сянка, затова не можеше да различи чертите на лицето ми и да ме познае, пък и сега, със задна дата, си давам сметка, че до определен момент той е възприемал всичко като своего рода проверка, като някакъв вид изпитание. Ухили се красиво и широко и отвърна: