Небесни псета

Заспах в очакване да ми звънне Джон Дългуча.

Заклинание (I)

Едното око бди.

Дори насън — дълбок и леден като преизподнята — милион очи са затворени, а едно бди.

В Долната земя. Сред непрогледния мрак и мъчителната тишина. Където няма допир, няма мирис и вкус. Има само празнота. Усещанията са спомен, блян за бляна сред необходната, нерушима тъкан на чернилката, която го обгръща.

Едното око бди.

Времето отминава: пъпли, тича. Дращи, вкопчва се с остри нокти. Тръгва по-бавно, спира. Продължава нататък.

Нататък.

И нататък.

Бляновете избледняват. Спомените — и те. Тъмата поглъща всичко вътре в себе си, отпред. С каскадата на летата нечовешкият дъх става все по-повърхностен. Тъмната кръв на боговете се сгъстява, тупти, трепка. Сетне…

Далечен тътен. Почти нечут в оглушителната тишина. Звук: мъчителен писък.

Мъничка мигаща светлинка в катраненочерната наметка. Проблясва за миг, после изчезва. Видение: смърт.

Пукнатина в херметичната пустош. Смрадлив, сладостен ветрец, който разнася уханието. Миризма: кръв.

Жертвоприношение.

Зов.

Дишането става по-дълбоко, кръвта струи, пулсът се ускорява, най-сетне мракът започва да отстъпва.

Милион очи се отварят.

Едно примигва.

4.

Ченгетата довтасаха точно преди шест сутринта. Двама цивилни. Виждах ги за пръв път — то оставаше да ги познавам! — затова пък те ме познаваха. Или най-малкото бяха чували за мен. Не започнаха да блъскат по вратата, не извадиха патлаците, изобщо не вдигнаха патърдия. Колкото и невероятно да звучи, могат да се държат и така, ако са в някой квартал на средно заможни бели хора. Звъннаха два пъти и чинно зачакаха пред вратата. Но и това бе достатъчно, за да се събудя. За жалост спя съвсем леко, като заек.

Слънцето тъкмо бе изгряло, но не се виждаше от сутрешната мараня. Всичко тънеше в сивкавата й, толкова неподхождаща на Калифорния пелена, от която ще се разплачат и свикналите със смога жители на Източното крайбрежие, дошли тук да покарат сърф, и в която дори надписът „ХОЛИВУД“ заприличва на старо табло за обяви в дълбоката провинция. Някъде към осем-девет часа гъстите пластове мараня обикновено се вдигат — най-малкото в моя квартал, но не помня кога за последен път съм ставал толкова рано, че да я видя. Мразя сутрините, винаги съм ги мразел. И то не само заради махмурлука.

Сутрините принадлежат на хората, които ходят с костюми и вратовръзки, имат си деца и истинска работа. Онова чудовищно множество, което не само държи да носи отговорност за живота си, но и очаква да го правят и другите. И гледа отвисоко онези от нас, които предпочитаме да не следваме скучния му пример. Решиш ли да смъкнеш горната обвивка от високомерие, отдолу лъсва истинската им същност — злобата, защото тези хора мразят не само нас, но и своя скапан живот.

В лошите стари времена ненавиждах ранните снимки. Дори в най-добрите си моменти все не можех да си спомня репликите, а в осем сутринта това си бе направо изключено. През цялата си кариера не помня и един-единствен път, когато да съм си казал преди пладне правилно думичките. Най-хубавото на „Солникови и Пиперкови“ — е, след несекващия поток от мацки — бе, че снимахме все в късния следобед. Добрият стар татко Пиперков дори го беше включил като условие в договора си. Бог да го благослови, и той, човекът, редовно си имаше проблеми със сутрешното главоболие.

— Мартин Бърнс? — попита ченгето, сякаш не знаеше.

Беше чернокож, беше прехвърлил петдесетте и бе с едри като на кон зъби и малки очички. Изглеждаше як като разплоден бик. Колегата му беше бял и сигурно бе с десетина години по-млад, затова пък ми се стори дваж по-кекав. Приличаше на пиянде.

Кимнах и се прозинах.

— Аз съм Дикенс, а той — Фенстър — рече бялото ченге и се ухили до уши.

Колегата му също се подсмихна.

— Е, и? — казах му.