Небесни псета

Изобщо не му обърнах внимание — продължих да гледам втренчено снимката. Стараех се да виждам само лицето, но очите ми сами се насочваха към ужасната рана. Волю-неволю си казах, че тялото й насилствено е превърнато в подигравка на онова, което е вършело момичето. Върнах снимката на Роуан.

— Да — потвърдих. — Но така и не я открих. Къде я намерихте?

Холоуей понечи да каже нещо зад гърба ми, но Роуан го изпревари.

— Намерена е в канавка край тесен път през долината между Колдуотър и Лоръл. Един мексиканец, градинар, я видял вчера следобед. Както личи, всички там си поливат тревата по едно и също време. Трупът запречил една от тръбите и две от моравите се наводнили. Но мен ако питате, не се е удавила.

Кимнах и пак се вторачих в снимката. Сетих се, че вчера следобед, кажи-речи по същото време, съм минал точно оттам на път за квартал Ван Нюйс. Нищо чудно момичето да е пищяло зад шубрака и да е викало за помощ, докато аз съм зяпал циците на онази блондинка в кабриолета. Поклатих глава.

— Не? — попита Роуан. — Отричате ли нещо?

— Вчера минах точно оттам — обясних му аз и съжалих още преди да съм изрекъл думите.

— Това сигурно ли е? — поинтересува се Роуан.

— Няма ли да ни разкажете малко повече? — намеси се и Холоуей.

Беше се вкопчил в облегалката на стола и се бе надвесил над рамото ми. Усещах с гърба си кокалчетата на пръстите му.

— Няма нищо за разказване. Минах през Долината — отидох да я търся. За по-пряко хванах пътя през каньона Лоръл. Очевидно не съм знаел, че е там.

Беше ред на Роуан.

— Очевидно. И по кое време минахте оттам?

— Някъде към четири — четири и половина.

— А защо я търсехте?

— Имам клиент — поясних и свих рамене.

— И? — подкани Роуан.

Поех си дълбоко въздух.

— Имам клиент, който я издирваше. Той й е… гадже. Най-малкото бивше. Изчезнала преди няколко дена и се притеснявал. Нае ме да я намеря.

— Сега вече се разсмърдя — ревна Холоуей.

— Може би ще ни кажете името на клиента — рече Роуан.

Холоуей се наведе още по-ниско, вече усещах дъха му върху тила си. Плъзна длани по облегалката на стола и заби кокалчета в гърба ми. Сгърбих се и се подпрях на лакти върху бедрата си. Изведнъж забелязах, че през процепа в халата Роуан ми вижда ташаците. Прибрах крака и се поприкрих с халата.

— Наясно сте, че не мога да ви го кажа — натъртих аз.

Холоуей изсумтя зад мен.

— Слушай бе, човек! На поп ли ми се правиш?

— Неведоми се пътищата Божии и пътищата на семейство Джаксън — рекох през рамо.

Холоуей пак изсумтя, а Роуан присви очи.

— Сега пък на много умен ли се пишеш? — тросна се Роуан.

— А, не — отвърнах — не знаех какво да правя. — Ни най-малко.

— Дрън-дрън! Имам дълъг списък от хора, на които съм решил да им разкатая фамилията, и повярвай, ти почти го оглавяваш. Стражински те изкара по-черен и от дявола. Знам го що за стока е, та не взех думите му присърце. А и Чифутина се застъпи за теб, сега обаче не съм много сигурен.

— Стражински не е чак толкова гаден — възрази Холоуей.

Би трябвало да го очаквам.

— Слушай, лейтенанте — рекох, — последното, което искам, е да ви разигравам и да ви правя на идиоти. Но знаеш, че не мога да издам името на клиента, а също, че съм под закрилата на разрешителното.

— Не е кой знае колко трудно да ти вземем разрешителното — отбеляза Холоуей.

— Няма как да ми го вземете със задна дата. Слушай: момичето може и да е избягало, но не е непълнолетно. — Не бях много сигурен, че е така, ала Роуан не реагира. — Занимавам се със случая от някакъв си ден-два, затова и не знам много. Гаджето й е тукашно и я прибрало при себе си. Е, не че е пръв светец, но… — Чудя се как не се задавих от следващите думи. — Но се притеснява за момичето. Нямам причини да се съмнявам в това. Девойчето може би дори е било проститутка, но според мъжа не проституирало. Виж, аз не съм чак толкова убеден. От малкото, което научих стигам до извода, че не е било чак толкова непорочно, както си въобразява онзи смотаняк. Сигурно го е водела за носа. И му се е качила на главата. Той бе доста сломен, задето го е зарязала.

— Толкова сломен, че да й свети маслото, щом я намери ли? — попита Роуан.

— А, не. Избийте си го от главата. Да ви кажа, плачеше като малко дете, задето му е била дузпата. Не си го представям да й посегне и да й причини това — посочих аз с брадичка снимката.

— Той изобщо не е наясно, Станли — отбеляза Холоуей и се ухили до уши.

Роуан кимна, също ми се усмихна и аз разбрах със сигурност, че това е началото на дълъг-предълъг ден.