Небесни псета

Накрая Роуан и Холоуей вдигнаха ръце и ме пуснаха да си вървя по живо по здраво барабар с пълния си пикочен мехур и киселата физиономия. Сбогувах се, общо взето любезно, доколкото това изобщо бе възможно, и беж към мъжката тоалетна. Вонеше на пикня и бълвоч, върху ръчката на писоара се беше спекло нещо кафяво, затова не пуснах водата. Исках да си измия лицето, но мивките не бяха в по-цветущо състояние, нямаше и хартиени кърпи, трябваше да се задоволя с онези скапани сешоари за ръце. Един от крановете все пак пускаше тънка струйка вода, волю-неволю пъхнах ръце под нея, после ги избърсах отпред в ризата си.

Отидох при автомата във входното фоайе и си купих кока-кола. Автоматът ми глътна долара и ми пусна кутийка газирана вода, но без рестото. А човек се надява, че поне тук, в полицейския участък, няма да го ограбят. Мина ми през ума да се оплача на дежурния сержант на пропуска, но после реших да отнеса случая в графа: „Не дърпай дявола за опашката!“. Долепих студената кутийка до челото си и изпъшках измъчено. Отворих газираната вода, изгълтах половината на един дъх и излязох на палещото следобедно слънце.

От другата страна на улицата ме чакаше Джон Дългуча.

Беше се облегнал на предния калник на нов-новеничък автомобил марка „Лексус“. Колата беше сребриста и лъщеше като петаче, току-що излязло от монетния двор. На задното стъкло се мъдреше надпис: „Мислете му, кучки!“. Много тежкарско, няма що! Джон Дългуча беше облечен в бял костюм и копринена риза в прасковен цвят с разкопчана яка. Сред гъстата гора на космите върху гърдите му се поклащаше сребърен кръст, дебел колкото палец.

Щом ме видя, се изправи и ме поздрави, като вдигна ръка. Спрях в горния край на стълбището пред полицейския участък и огледах улицата и в двете посоки. Мина ми през ума да се направя, че не съм го видял, и да тръгна в другата посока, но после реших, че все някога ще трябва да застана лице в лице с него и по-добре да не протакам. Пък и трябваше да се прибера някак, а в Лос Анджелис е истинско чудо да хванеш ей така на улицата такси.

— Здрасти, шефе! — рече ми той.

Ухили се, а когато се приближих, ми отвори вратата на колата, поклони се и ме покани да се кача. Не му отговорих, но се възползвах от поканата. Вътре още миришеше на новичко, а таблото бе като на космическа совалка. Джон Дългуча притича отпред и седна зад волана. Завъртя ключовете, двигателят замърка като охранено коте.

— Ефи и Силвър Лейк — рекох му. — Знаеш ли пътя?

— Бива ли такова нещо бе, човек! Нека първо те почерпя нещо.

— Не ми се пие с теб — отсякох аз. — Не искам да имам нищо общо с теб.

Джон Дългуча се вторачи в мен, ала продължи да кара. Опитах се да отклоня с очи погледа му, но пряко волята си все се извръщах към предното стъкло. Към нас се носеха големи стоманени предмети, ала Джон не извърна очи от мен.

— Хм! — рекох по едно време.

Той продължи да ме зяпа. Към нас шеметно се приближаваше спрял пощенски камион.

— Джон…

Резултат никакъв.

— Добре де — изкрещях, — ще пийнем нещо.

Той погледна напред и натисна с все сила спирачките. Колата закова на някаква си педя от задницата на камиона. Джон Дългуча даде на заден и го заобиколи, а шофьорът се подаде от прозореца и ни показа среден пръст.

— Ще обърнеш една бира и пак ще си на кеф — отбеляза Джон Дългуча.

Известно време мълчахме, после Джон натисна една от цифричките върху дигиталното устройство между предните седалки. Някаква лампичка примига два пъти и след броени секунди хевиметълът върху компактдиска ревна през тонколоните. Качеството на звука беше невероятно — по-добро, отколкото на уредбата вкъщи — само дето музиката я нямаше никаква. Май беше „Металика“, но един бог знае. Затърсих копчето за силата на звука, но такова нямаше.

— Не искаш ли да го понамалиш? — извиках колкото ми глас държи.

Джон Дългуча кимна и натисна едно копче върху таблото на устройството между седалките.

— Разгониха ли ти фамилията? — попита ме след малко.

Беше завил на изток към булевард Сънсет и общо взето се движеше към къщи.

— А ти какво очакваше, да ми я съберат ли?

Джон Дългуча се ухили. Тактуваше си заедно с музиката върху облечения в кожа волан.

— Слушам те, шефе. Всички сме били на тоя хал.

Натиснах същия бутон, който бе докоснал и Джон Дългуча, но музиката гръмна още по-силно, та стоварих пестник върху дистанционното и най-неочаквано уредбата млъкна.

— Какво правиш бе, човек! — възропта Джон Дългуча.

— Ще ти кажа аз на теб какво правя. Заради теб цял ден съм седял на металния стол в помещението за разпити и последното, от което имам нужда, е тъпата ти музика. Само това оставаше, да ме стегне и глава!

— Плащам ти! — отбеляза Джон Дългуча.

— И да ми плащаш, не е достатъчно за тези идиотщини. Не е достатъчно за гадните ти лъжи.

— Какви лъжи бе, човек?

— А, без тия! Драйфа ми се от твоите измишльотини. От всичките захаросани „Обичам я“, „Тя е моята надежда“, дето ми ги пробута завчера. Да не би над главата ми с огромни неонови букви да пише „смотаняк“? Я ми кажи, господин Шибан Сводников: сам ли й свети маслото или прати други! Що не си го натикаш отзад?