Некромантът

— Добре съм — каза тя, изправи се и се обърна да погледне през прозорците. С изненада видя, че нощта е паднала, и автоматично погледна към китката си, но часовникът й го нямаше.

— Колко дълго спах?

— Повече от четири часа.

— Четири часа! Колко е часът? — попита тя. Последното, което си спомняше, бе, че гледаше Прометей…

Джош подаде на Софи часовника й, който бе държал в ръка.

— Използвах твоя. Батерията на моя е изтощена — обясни той.

— Сега тъкмо минава осем. — Той изгледа по-внимателно сестра си. — Сигурна ли си, че си добре? Когато чух гласа на Вещицата да излиза от устата ти, помислих, че най-сетне те е завладяла изцяло.

— Не се тревожи, Джош. Това няма да се случи — каза нежно Софи. Изсмя се на удивеното му изражение. — Никола грешеше. Пернел ми каза, че спомените на Вещицата никога няма да надвият моите.

— И ти й вярваш? — попита предпазливо Джош. Наблюдаваше внимателно сестра си. Щом примижеше, му се струваше, че вижда ефирна следа от сребърната й аура — дали си въобразяваше, или в нея наистина имаше слаб оттенък на кафяво… цвета на аурата на Вещицата от Ендор?

— Да, вярвам й — заяви Софи.

Джош поклати глава.

— Соф, внимавай. Мисля, че не бива да вярваме на никого от тях двамата. А колкото повече научавам за госпожа Фламел, толкова по-малко й вярвам.

Софи усети как я жегва леко раздразнение при тези думи на брат й. Да, Никола не заслужаваше доверие; бяха разбрали, че той крие информация от тях. Но със спомените и знанието на Вещицата от Ендор в себе си, тя със сигурност би усетила, ако Пернел я лъжеше.

— Пери е чиракувала при Дора около десет години. Каза, че ако Вещицата е искала да превземе мислите ми, лесно би могла да го направи, докато ме Пробуждаше. — Софи се усмихна отново на брат си. — Така че напразно сме се тревожили: Никола е грешал. Добре съм. Наистина съм добре.

Джош премигна объркано. Това не му звучеше правилно; когато в Лондон Никола им разказваше за силата на спомените на Вещицата, изглеждаше толкова уверен и като че ли дори самият той бе леко уплашен.

— Кажи ми… какво точно ти каза Пернел? — попита той.

— Каза ми… — Софи се намръщи, опитвайки се да си спомни точните думи. — Каза, че Никола ни е казал онова, което той смятал за вярно, а после добави, че той често грешал. Каза, че допускал грешки. Точните й думи бяха: „Никола често греши“.

— Често греши ли? — повтори Джош. — Леле, какъв шок — особено като се има предвид, че го казва жена му. — Той се отпусна на освободената от сестра му кушетка и се опита да смели това ново късче информация. — Можем ли да й вярваме?

Софи сви рамене.

— Аз й вярвам — каза тя простичко, после хвърли бърз поглед към брат си и разчете изражението в очите му. — Но не и ти.

— А защо да го правя? — попита той. — Знам, че харесваш Пернел, но не позволявай това да ти влияе. Аз също харесвах Никола — наистина го харесвах, — но след като открих, че ни е лъгал и ни е поставял в опасност, разбрах, че никога вече няма да мога да му вярвам.

— Онова беше Никола… а не Пернел. Тя беше затворничка на Алкатраз.

Джош поклати раздразнено глава.

— Сестричке, не забравяй, че именно семейство Фламел — и двамата — събират близнаци от векове насам. А както сами видяхме, изглежда, Пернел е шефът. Мисля, че тя е не по-малко виновна от него. Просто не й вярвам.

— Винаги ли си бил толкова подозрителен? — попита Софи.

— Преживяното през последната седмица ме научи да се отнасям много предпазливо към всичко и всекиго — рече Джош. — Какво ни каза Скати още първия ден: следвайте сърцата си, не вярвайте на никого…

— … освен един на друг — довърши Софи. — Помня.

— И с пълно право съм подозрителен. Бях прав за Никола от самото начало.

— Да, така е. Но сега знаем много повече. А аз знам всичко, което знае Вещицата, и това трябва да ни даде предимство. Знам, че Вещицата е вярвала на Пернел, затова и аз й вярвам. Но чуй ме, Джош — ако искаме да оцелеем, трябва да се научим да вярваме на хората.

— Само че на кои хора? — попита той, като я наблюдаваше внимателно и се мъчеше да овладее гнева си. Защо тя не разбираше, че семейство Фламел са опасни? — На кого да вярваме? На Никола и Пернел ли? Те и двамата са ни лъгали. На Скатах ли? Дори собствената й сестра каза, че е лъжкиня. На Сен Жермен ли? Знаем, че той е крадец. И, Соф, тези уж трябва да са добрите. От друга страна имаме Дий, за когото всички твърдят, че е побъркан, и Макиавели, който е… е, не го знам какъв е, но май ми хареса. Той беше единственият, който се държа искрено и открито с мен.

— Не забравяй и Гилгамеш — добави Софи със слаба тъжна усмивка.

— Е, той също ми хареса, но беше луд — напомни й той.

— Не съм толкова сигурна. — Софи тръгна из стаята, плъзгайки пръсти по пластмасовите столове, по плота на масата и по обемистата правоъгълна кутия на радиото. Завъртя копчето и от радиото се разнесе статичен шум, в който едва-едва се долавяха смътни гласове. Тя го изключи, облегна се на един масивен старомоден хладилник с кремав цвят и погледна брат си.