Некромантът

— След като разбрах, че спомените на Вещицата са безопасни и не могат да ми навредят, се опитвах да си спомня всичко, което тя знае за Гилгамеш… но има големи празнини.

— Празнини ли? Какви празнини?

— Нали знаеш как е, като се опитваш да си спомниш думите на някоя песен? Уж знаеш как звучи, можеш да си изтананикаш мелодията, но просто не иска да излезе цялата. Нещо такова.

Джош кимна.

— Случва ми се всеки път на годишните изпити. Знам отговора, но просто не мога да го уловя.

Софи си пое дълбоко дъх.

— Ето, например, сега се съсредоточавам върху Гилгамеш. Почти си спомням как изглежда, дори мога да си го представя като млад — виждам черна къдрава коса и очи с цвят на океан, — но не мога да си спомня нищо друго. — Тя поклати недоволно глава. — Ще се появи, убедена съм.

— Можеш ли да си спомниш нещо за семейство Фламел? — попита Джош.

— Само откъслеци. Вещицата не е знаела много за тях. Чувала е това-онова, разбира се. Всички Древни и Тъмни древни знаят за семейство Фламел, но Вещицата не е имала много контакти с тях… или с когото и да било друг, като става за въпрос. В продължение на поколения тя е водила доста отшелнически живот. Скитала е сама из Близкия изток и руските степи, живяла е в Трансилвания, Гърция, Швейцария и Франция, преди да пристигне в Америка някъде към края на деветнайсети век.

— И Пернел е чиракувала при нея? — попита Джош. — Къде е било това?

— Във Франция. Но явно Пернел не е казала на Вещицата, че е женена за Никола. Представила се с моминското си име. Едва по-късно — много, много по-късно — Вещицата открила истината.

— Това ми се струва странно. Защо го е направила? — попита Джош.

Софи поклати глава.

— Вещицата не знае.

Джош стана и отметна косата от челото си; после изтри длани в джинсите. Косата му бе мазна и той осъзна колко силно се нуждае от душ.

— Виж, ясно е, че Никола вече не командва…

— Джош — прекъсна го Софи със смях. — Не мисля, че той изобщо някога е командвал. Пернел призна, че тя е убедила Никола да те наеме. Явно интервюто ти не е било особено успешно — добави тя и преди брат й да успее да отговори, продължи:

— И пак тя е внушила на Бърнис да ме наеме в кафенето.

— Е, и коя е Пернел Фламел? — попита Джош. Отиде до сестра си и се вгледа в очите й. — Какво помни Вещицата за нея?

— Още докато задаваше въпроса, имаше чувството, че знае отговора.

Софи направи гримаса на безсилие.

— Опитвам се да си спомня… но това е една от празнините.

Джош кимна. Не беше изненадан.

— Само че Вещицата трябва да помни Пернел.

Софи кимна.

— Трябва. Прекарала е с нея десет години.

— И ти не си спомняш нищо от това време? — попита невярващо Джош.

— Нищичко. — Тя се намръщи. — Спомените са там — почти успявам да ги уловя, но те просто ми се изплъзват, когато опитам да се съсредоточа върху тях.

— Чудя се защо ли — промърмори Джош, крачейки из стаята.

— Не се тревожа за това. Ще си спомня. Минала е по-малко от седмица, откакто Хеката ме пробуди и Вещицата ми даде спомените си. Мисля, че те още улягат.

Джош спря пред старомодния хладилник, отвори го и надникна вътре. Трепкаща жълта светлина обля стаята.

— А възможно ли е някой да ти пречи да си спомниш? — попита той, преструвайки се, че това е съвсем обикновен въпрос.

— Като например Вълшебницата ли? — попита Софи със съвсем слаба нотка на съмнение в гласа.

— Като например Вълшебницата — повтори Джош. Изправи се и се обърна с лице към сестра си. — Никола ни казва, че спомените на Вещицата могат да те завладеят. Пернел казва, че не могат. Но ти не можеш да си спомниш какво знае Вещицата за Вълшебницата. Това е много странно, не смяташ ли?

— Много е странно — съгласи се неловко Софи. — Мислиш, че Пернел ме лъже?

— Софи, аз мисля, че всички ни лъжат. Спомни си какво каза Скати — не вярвайте на никого…

Сестра му кимна и довърши изречението заедно с него:

— … освен един на друг.

Джош затвори вратата на хладилника.

— Съвсем празен е. Чудя се какво ли яде един Древен.

— Повечето не ядат — отвърна незабавно Софи. Намръщи се, когато тази информация изскочи в главата й. Защо можеше да си спомни това, а не нещо по-важно? — Те имат различна обмяна на веществата в сравнение с човеците…

Джош се обърна да погледне близначката си, преди тя да е довършила обяснението.

— Интересно.

Софи подскочи, изненадана от гнева в гласа на брат си.

— Кое?

— Ти нарече човешката раса човеци — каза той тихо. — Никога по-рано не съм те чувал да ги наричаш — да ни наричаш — така…

— Така ги нарича Вещицата — отвърна тя.

— Именно. Може би не Никола греши… а Пернел.

Софи поклати глава.

— Аз вярвам на Вълшебницата — каза тя твърдо и преди брат й да успее да отговори, скръсти ръце и се извърна, оглеждайки стаята. — Впрочем къде се намираме? — попита, умишлено сменяйки темата.

Джош си пое дълбоко дъх и се зачуди дали да не опита да продължи разговора, но от опит знаеше, че след като Софи е скръстила ръце и се е извърнала, значи е взела решение. Ако я притиснеше, щяха да се скарат, а това бе последното нещо, което искаше в момента. Можеше да се надява само, че тя ще обмисли малко по-внимателно нещата, които й е казала Вълшебницата.