Некромантът

— Понякога не си зная силата.

Нитен смъкна сакото на черния си костюм и препаса двата меча — катана и по-късия уакизаши — около кръста си, така че да висят на лявото му бедро.

Ифа нагласи на гърба си два еднакви къси меча, така че да стърчат над раменете й, и хвана по едно нунчаку във всяка ръка. Носеше широкия си нож, привързан към крака.

А Софи разви сребристо-черния камшик, който й бе дала Пернел, преди да напуснат Сенкоцарството на Прометей. „Изплетен е от змии от косата на Медуза — бе обяснила Вълшебницата. — Може да прерязва камък и метал. Внимавай с него“.

Двама пазачи се втурнаха във фоайето, привлечени от шума, и спряха рязко при гледката на разбитата врата и на своя лежащ на пода колега. Единият посегна към оръжието си, другият — към радиото… и миг по-късно двамата също бяха в безсъзнание на пода. Ифа пъхна двете нунчакута в пояса си и потри ръце.

— Това може и да е забавно.

Полетяха искри, когато Нитен разсече с късия си меч компютърния сървър и кабелите в малката стаичка зад бюрото.

— Телефоните и интернетът са прекъснати — обяви той.

Ифа се засмя радостно.

— Добре. Разполагаме с няколко минути, преди някой да забележи, че вратата липсва, и да уведоми полицията. Хайде да намерим брат ти.

— Ако е още тук — рече тихо Нитен.

— О, тук е — каза Софи. Притисна ръце към стомаха си. — Усещам го. Той е… — Тя посочи с пръст към тавана. — Горе.

Димът, издигащ се от Мечовете на силата, бе станал мръсен и се смесваше в тъмен облак, увиснал насред въздуха.

— Коатликуе идва — рече тихо Дий, застанал зад Джош. — Запази концентрация. Бъди силен. Ти беше пробуден и научи Водната и Огнената магия. Но те не са съвсем практични. Скоро ще овладееш най-рядката от всички магии, тъмното изкуство на некромантията — а после за теб няма да има нищо непостижимо. Ще узнаеш чудни неща. С мен стана така.

Стълбът от мръсен дим бе стигнал почти до тавана. Беше с цвета на кал, нашарен с ръждивочервени ивици. Противна смрад се разнесе в стаята: характерната миризма на змии.

— Коатликуе…

Джош опита да се съсредоточи, но от змийската миризма му се гадеше и образите на змиеглаво създание се върнаха. Не беше сигурен откъде идват те — може би от двамата Фламел? Дали не се опитваха да го разсеят? Те знаеха, че изпитва ужас от змии. Дий му беше казал, че Никола и Пернел са причинили мигрената му и вероятно се опитват да контролират мислите му. Докторът го бе защитил с нещо, което нарече предпазна магия, и в мига щом я задейства, ужасното главоболие и гаденето в стомаха изчезнаха без следа — така че явно бе прав, че семейство Фламел са го атакували. Но това, което Джош не разбираше, бе защо? Единствената причина, която му идваше наум, беше, че те не искат да стане некромант, и започваше да подозира, че ги е страх от онова, което би могъл да разкрие — за тях и за Древните.

Светлина.

И жега.

И плът.

Мирис на живот, от който устата й се изпълваше със слюнка.

Гъделът на могъща аура.

Те я зовяха. Зовяха, зовяха, зовяха.

Като тичаше и падаше, пълзеше и вървеше, на крайници, които не бяха използвани от хилядолетия, Коатликуе тръгна към светлината, към свободата.

— Коатликуе… — изграчи дрезгаво Джош.

Димът от остриетата на пода пред него се бе сгъстил в плътна кафява завеса. Стори му се, че нещо зад нея се движи.

Още се опитваше да измисли какво ще прави с магията на некромантията… но чакай, Дий не я ли бе нарекъл по-скоро изкуство, отколкото магия? Каква беше разликата? И имаше ли в некромантията някакви правила? Сигурно се захранваше от аурата му, което означаваше, че вероятно следва някои от основните правила на магиите, които вече бе усвоил. Значи трябваше да избира много внимателно, преди да реши да върне някого от мъртвите. И колко дълго можеше да ги поддържа живи? Имаше ли ограничение във времето…?

— Коатликуе…

Джош примижа. Зад дима определено се движеше някаква фигура.

Щеше да върне Леонардо да Винчи, за когото се твърдеше, че е погребан в Амбоаз, Франция. И страшно би му се искало да поговори с Марк Твен и Айнщайн, и…

Кафявият дим се закъдри; после от него се показаха две ръце и го разделиха като завеса.

Появи се Коатликуе.

И тя бе прекрасна.

— Къде е той? — изпищя Софи. Безсилие и паника кипяха в нея.

Бяха си пробили път с бой нагоре по стълбите. В офисите нямаше служители, само малък брой униформени пазачи, които бързо падаха под нунчакутата на Ифа и мълниеносните удари с ръце и крака на Нитен.

— На последния етаж сме — обяви Нитен и изрита вратата от дебело стъкло. Ключалката се пръсна и той пристъпи в стаята, която явно бе частният кабинет на Дий. Обиколи го бързо, проверявайки тесните странични коридори. — Няма нищо. Баня, кухня, малък частен асансьор. Никакъв знак, че Джош някога е бил тук.

Ифа се завъртя към Софи.

— Ти каза, че бил тук. Почувства го.