Нощна сянка

— Отец Хабърд иска да ви види — съобщи по-дребният вампир и погледна с презрение оръжието в ръката на Матю. — Елате, когато часовникът удари седем.

— Кажи на Хабърд, че ще отида, когато ми е удобно — отвърна Матю язвително.

— Не само вие — поправи го по-високият.

— Не съм виждал Кит — каза Матю нетърпеливо. — Ако е загазил, вашият господар знае по-добре от мен къде да го търси, Корнър. — Името му подхождаше. Юношеското му тяло бе доста ъгловато.

— Марлоу прекара целия ден с отец Хабърд. — Гласът на Корнър бе отегчен до смърт.

— Нима? — изгледа го Матю с леден поглед.

— Да. Отец Хабърд иска вещицата — добави придружителят на Корнър.

— Ясно — каза с равен тон Матю. Нещо сребристо просветна в мрака и след миг лъскавата кама трептеше забита в рамката на вратата близо до окото на Корнър. Съпругът ми тръгна към двамата вампири и те неволно отстъпиха крачка назад. — Благодаря за съобщението, Ленард. — И затвори с ритник вратата.

Пиер и Матю се спогледаха мълчаливо, докато стъпките на невръстните пратеници отекваха надолу по стълбите.

— Хенкок и Галоуглас — нареди съпругът ми.

— Веднага. — Пиер изскочи от стаята и за малко да се сблъска с Франсоаз. Тя извади камата от рамката на вратата.

— Имахме посетители — обясни ѝ Матю, преди тя да замърмори, че е повредил дървото.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Отиваме да се видим със стар приятел. — Гласът му бе зловещо спокоен.

Погледнах камата, която вече лежеше на масата.

— Този стар приятел вампир ли е?

— Вино, Франсоаз. — Матю сграбчи няколко листа хартия и разбута внимателно подредените ми купчини. Едвам се въздържах да протестирам, когато взе едно от перата ми и започна да пише с яростна бързина. Не беше ме поглеждал, откакто се почука на вратата.

— Има прясна кръв от месаря. Може би трябва…

Матю вдигна очи, устата му бе стисната в тънка резка. Франсоаз му наля бокал с вино, без да каже нищо повече. Когато приключи, той ѝ подаде две писма.

— Занеси това на графа на Нортъмбърленд в Ръсел Хаус. Другото на Рали. Той ще е в Уайтхол. — Франсоаз тръгна веднага, а Матю отиде до прозореца и огледа улицата. Косата му се бе заплела във високата ленена яка и изведнъж ми се прииска да я оправя. Но положението на раменете му ме предупреди, че този собственически жест няма да му хареса.

— Отец Хабърд? — припомних му аз. Ала мислите на Матю бяха другаде.

— Ще направиш така, че най-накрая ще те убият — изсумтя той грубо, все още с гръб към мен. — Изабо ме предупреди, че нямаш никакви инстинкти за самосъхранение. Колко пъти трябва да се случи нещо подобно, докато ги развиеш?

— Какво съм направила пък сега?

— Искаше да те видят, Даяна — каза той строго. — Е, видяха те.

— Престани да гледаш през прозореца. Омръзна ми да говоря на тила ти. — Изрекох го тихо, макар да исках да го удуша. — Кой е отец Хабърд?

— Андрю Хабърд е вампир. Той управлява Лондон.

— Как така управлява Лондон? Това значи ли, че всички вампири в града му се подчиняват? — През 21-ви век лондонските вампири бяха известни с верността си към глутницата, нощния си живот и лоялността си. Поне така бях чувала от други вещици. Не бяха ярки и темпераментни като вампирите в Париж, Венеция и Истанбул, нито кръвожадни като тези в Москва, Ню Йорк и Пекин. Лондонските вампири бяха добре организирана общност.

— Не само вампирите. Вещиците и демоните също. — Матю се обърна към мен, очите му бяха хладни. — Андрю Хабърд е бивш свещеник, образованието му е недостатъчно, но познанията му по теология му стигат, за да създава проблеми. Стана вампир, когато чумата връхлетя Лондон за първи път. До 1349 година бе уморила половината град. Хабърд оцеля при първата вълна на епидемията, грижеше се за болните и погребваше мъртвите, но с времето се пречупи.

— И някой го е спасил, като го е превърнал във вампир.

— Да, макар да не успях да разбера кой. Носят се много легенди, повечето гласят, че възкресението му е чудотворно. Когато се уверил, че ще умре, хората разправят, че си изкопал гроб в двора на църквата и легнал в него да чака Бог да го прибере. Само след часове станал и тръгнал сред живите. — Матю млъкна. — Смятам, че оттогава не е съвсем с всичкия си. Събира изгубени души — продължи той. — По онова време имаше много такива. Прибираше ги — сираци, вдовици, мъже, изгубили целите си семейства за седмица. Болните превръщаше във вампири, покръстваше ги отново и се грижеше да имат дом, храна, работа. Смята ги за свои деца.

— Дори вещиците и демоните?

— Да — потвърди троснато Матю. — Прекарва ги през ритуал на осиновяване, но не като онзи на Филип. Той опитва кръвта им. Твърди, че тя разкрива съдържанието на душите им и дава доказателство, че Бог ги е поверил на грижите му.

— Но също така му разкрива и тайните им — казах провлачено.

Матю кимна. Нищо чудно, че искаше да стоя възможно най-далече от отец Хабърд. Ако вампир опиташе кръвта ми, щеше да разбере за бебето и кой е баща му.

— Филип и Хабърд постигнаха споразумение, което изключва семейство Дьо Клермон от неговите семейни ритуали и задължения. Вероятно трябваше да му кажа, че си ми съпруга, преди да влезем в града.