Нощна сянка

— Няма значение — увери ме Матю и леко ме целуна. — Стой колкото трябва.

Вътре Ани припряно взе наметалото ми, върна се при огъня и се приведе над нещо в огнището.

— Внимавай, Ани — предупреди Сюзана притеснено. Ани внимателно вдигна плитка тенджера от металната поставка над жарта. — Дъщерята на вдовицата Хакет иска тази отвара, за да ѝ помогне да заспи, а съставките са скъпи.

— Не мога да я разгадая, мамо — обади се Джефри, взрян в мен. Очите му бяха обезпокояващо умни за толкова малко дете.

— Нито пък аз, момчето ми, нито пък аз. Сигурно точно затова е тук. Заведи брат си в другата стая. И пазете тишина. Баща ви спи и така трябва да си остане.

— Да, мамо. — Джефри взе два дървени войника и корабче от масата. — Този път ще те оставя ти да си Уолтър Рали и да спечелиш битката — обеща той на брат си.

В тишината, която настъпи, Сюзана и Ани се взираха в мен. Слабите магически пулсации на Ани вече ми бяха познати. Но не бях подготвена за силния заряд, който Сюзана насочи към мен. Третото ми око се отвори. Най-накрая някой събуди вещерското ми любопитство.

— Колко неловко — промълвих и извърнах глава, за да се скрия от пронизващия поглед на Сюзана.

— Навярно — каза тя спокойно. — Защо ви трябва помощта ми, госпожо?

— Омагьосана съм. Не е каквото си мислите — добавих, когато Ани отскочи назад. — И двамата ми родители бяха магьосници, но никой от тях не е проумял същността на способностите ми. Не са искали да пострадам, затова са ме омагьосали. Ала тази магия отслабва и ми се случват странни неща.

— Какви? — попита Сюзана и посочи на Ани един стол.

— Призовавала съм вещерска вода няколко пъти, макар не наскоро. Понякога виждам цветове около хората, но невинаги. Докоснах една дюля и тя се спаружи. — Внимавах да не спомена по-живописните ми магически пристъпи. Нито странните сини и кехлибарени нишки в ъглите, както и изчезването на букви от книгите на Матю и бягството на животните от обувките на Мери Сидни.

— Кой от родителите ви е владеел водната магия? — попита Сюзана, като се опитваше да намери някаква логика в историята ми.

— Не знам — признах си. — Умряха, когато бях много малка.

— Тогава може би ви бива за вещица. Макар че мнозина желаят да владеят суровите магии на водата и огъня, те рядко се срещат — каза Сюзана с нотка съжаление. Леля ми Сара вярваше, че вещиците, които разчитат на магии със стихиите, са дилетанти. Сюзана пък бе склонна да смята, че заклинанията са по-нисша форма на магическо познание. Потиснах една въздишка, предизвикана от тези странни предразсъдъци. Нали всички сме все вещици?

— Леля ми не успя да ме научи на много заклинания. Понякога мога да запаля свещ. Способна съм да карам предмети да идват при мен.

— Но вие сте голяма жена! — отбеляза Сюзана с ръце на кръста. — Дори Ани има повече умения от вас, а е само на четиринайсет. Можете ли да правите любовни еликсири от растения?

— Не. — Сара искаше да ме научи да приготвям отвари, но аз отказах.

— Лечителка ли сте?

— Не. — Започвах да разбирам уплашеното изражение на Ани.

Сюзана въздъхна.

— Не знам защо Андрю Хабърд е поискал моята помощ. Имам си достатъчно работа с пациентите, нестабилния ми съпруг и двамата ми малки синове. — Взе една пукната купа от полицата и кафяво яйце от поставка до прозореца. Сложи ги на масата пред мен и дръпна един стол. — Седнете и си затиснете ръцете под краката.

Озадачена, направих каквото поиска.

— С Ани отиваме до дома на вдовицата Хакет. Докато ни няма, ще трябва да извадите съдържанието на яйцето в купата, без да използвате ръцете си. За целта трябват две магии: за движение и за отваряне. Синът ми Джон е на осем и вече може да го прави, без да се замисля.

— Но…

— Ако яйцето не е в купата, когато се върна, никой не може да ви помогне, госпожо Ройдън. Родителите ви може би са били прави да ви омагьосат, ако способностите ви са толкова слаби, че да не можете да счупите едно яйце.

Ани ме погледна извинително, докато взимаше тенджерата. Сюзана захлупи съда.

— Хайде, Ани.

Седях сама във всекидневната на семейство Норман и се съсредоточавах върху яйцето и купата.

— Ама че кошмар — прошепнах, надявайки се, че момчетата са прекалено далеч, за да ме чуят.

Поех дълбоко дъх и мобилизирах енергията си. Знаех думите и на двете заклинания и исках да преместя яйцето, ужасно много го исках. То подскочи на масата веднъж и се укроти. Повторих тихо заклинанието. Отново и отново.

След няколко минути единственият резултат от усилията ми беше потта по челото ми. Трябваше само да вдигна яйцето и да го счупя. А се бях провалила.

— Съжалявам — промърморих на плоския си корем. — С известен късмет ще се метнеш на баща си. — Стомахът ми се преобърна. Нервите и бързо променящите се хормони се отразяваха тежко върху храносмилането ми.

Дали кокошките имаха сутрешно гадене? Наклоних глава и погледнах към яйцето. Семейство Норман бяха лишили някоя нещастна кокошка от неизлюпеното ѝ пиленце. Гаденето ми стана по-силно. Може би трябва да си помисля дали да не стана вегетарианка, поне по време на бременността.