Нощна сянка

Но може би вътре изобщо нямаше пиленце, успокоих се аз. Не всяко яйце беше оплодено. Третото ми око надникна под черупката през гъстия слой на белтъка. По жълтъка имаше тънки червени нишки, следи от живот.

— Оплодено е — казах с въздишка. Размърдах се върху ръцете си. Ем и Сара гледаха известно време кокошки. На яйцата им трябваха само три седмици мътене, за да се излюпят. Три седмици топлина и грижи и ето ти го пиленцето. Не ми се струваше честно аз да чакам с месеци, преди нашето дете да види бял свят.

Грижи и топлина. Колко прости неща, а от тях се раждаше живот. Какво бе казал Матю? Всичко, от което децата се нуждаят, е любов, възрастен, който да поеме отговорността за тях, и меко легло. Същото се отнасяше и за пиленцата. Представих си какво е в топлите пера на майката кокошка, на сигурно място, далеч от удари и наранявания. Дали и нашето дете се чувстваше така, докато плуваше в дълбините на утробата ми? Ако не, имаше ли магия за това? Някоя, изтъкана от отговорност, която щеше да обвие бебето в грижи, топлина и любов, като същевременно е достатъчно нежна, за да му даде и сигурност, и свобода?

— Това е истинското ми желание — прошепнах.

Чу се писукане.

Огледах се. В много домове пилетата кълвяха около камината.

Ново писукане. Идваше от яйцето на масата. То се счупи и от него се показа човка. Уплашени черни очички премигнаха към мен от влажната перушинеста глава.

Някой зад гърба ми ахна. Обърнах се. Ръката на Ани бе на устата ѝ. Момичето се взираше в пиленцето на масата.

— Лельо Сюзана — повика Ани и отпусна ръка. — Това… — Млъкна и посочи мълчаливо към мен.

— Да. Това е сиянието, останало от новата магия на госпожа Ройдън. Върви. Доведи баба Алсъп. — Сюзана обърна племенницата си и я побутна към вратата.

— Не можах да счупя яйцето в купата, госпожо Норман — извиних се аз. — Магиите не проработиха.

Все още влажното пиленце изписука възмутено много пъти в знак на протест.

— Не проработиха? Започвам да си мисля, че нямаш никаква представа какво е да си вещица — каза смаяната Сюзана.

Вече вярвах, че е права.

20.

Тишината в офисите на «Сотбис» на улица «Бонд» изглеждаше тревожна на Фийби тази вторнишка вечер. Макар да работеше в лондонската аукционна къща вече две седмици, все още не бе свикнала със сградата. Всеки звук я караше да подскача — бръмченето на лампите на тавана, гардът, който опитваше дръжките на вратите, за да е сигурен, че са заключени, долитащият от далечината записан смях по телевизията.

Като най-младша в своя отдел, на Фийби се падна честта да изчака зад заключената врата пристигането на д-р Уитмор. Шефката ѝ Силвия бе непреклонна, че някой трябва да се види с него след работно време. Фийби подозираше, че тази молба е съвсем необичайна, но беше прекалено нова, затова не направи нищо друго, освен немощно да възрази.

— Разбира се, че ще останеш. Той ще дойде в седем часа — каза спокойно Силвия, докато попипваше наниза си от перли и вземаше билетите си за балет от бюрото. — Няма къде другаде да ходиш, нали?

Силвия беше права. Нямаше къде другаде да ходи.

— Но кой е той? — попита Фийби. Беше напълно законен въпрос, ала Силвия я изгледа обидено.

— Той е от Оксфорд и е много важен клиент на фирмата. Това е всичко, което трябва да знаеш — отвърна Силвия. — В «Сотбис» се цени конфиденциалността, и да не си изпуснала част от обучението си?

Затова Фийби все още бе на бюрото си. Изчака доста след седем, в колкото ѝ бяха обещали, че ще дойде клиентът. За да убие времето, ровеше в картотеката, за да открие повече информация за този човек. Не обичаше да се среща с хора, без да не знае колкото е възможно повече за тях. Силвия може и да си мислеше, че ѝ стигат само името и бегла представа за значимостта му, но Фийби бе на друго мнение. Майка ѝ я беше научила какво безценно оръжие може да е личната информация за гостите на коктейли и официални вечери. Само че Фийби не успя да намери никой на име Уитмор в архивите на «Сотбис», а номерът на този клиент водеше към картичка в заключен шкаф, на която пишеше «семейство Дьо Клермон, обърнете се към президента».

В девет без пет чу говор от другата страна на вратата. Гласът на мъжа беше дрезгав, но същевременно странно музикален.

— За трети път ме пращаш за зелен хайвер, Изабо. Моля те, не забравяй, че си имам и друга работа. Прати Ален следващия път. — Последва кратка пауза. — Да не мислиш, че аз не съм зает? Ще ти се обадя, след като се видя с тях. — Мъжът изруга под нос. — Кажи на интуицията си да си почине малко, за бога.

Мъжът говореше някак странно — наполовина като американец и наполовина като британец. Размитият му акцент предполагаше, че знае повече от два езика. Бащата на Фийби бе служил в кралската дипломация и неговият говор бе също така неуточнен, сякаш идваше отвсякъде и отникъде.