Нощна сянка

— Мисълта, че сте омъжена за животно, не ви смущава. Гавриил е извадил късмет при избора си на съпруга. — Рави Льов взе тъмно наметало и извика на слугата си, че излизаме.

Доколкото можах да преценя, тръгнахме в различна посока, макар че нямаше как да съм сигурна. Цялото ми внимание беше насочено към наскоро павираните улици — първите, които виждах от пристигането ми в миналото. Попитах рави Льов кой е осигурил подобно необичайно удобство.

— Хер Майзел плати за улиците, както и за женската баня. Той помага на императора по дребни финансови въпроси като свещената му война с турците. — Рави Льов заобиколи една локва. Едва тогава видях златния пръстен, зашит в плата над сърцето му.

— Какво е това? — попитах и кимнах към значката.

— Предупреждава неподозиращите християни, че съм евреин — криво се усмихна рави Льов. — Дълго време вярвах, че дори най-тъпият рано или късно ще се досети, дори без този знак. Властите обаче настояват, че не бива да има място за съмнение. — Гласът му се сниши. — И е определено по-добре от шапките, които ни караха да носим навремето. Яркожълти, с формата на пешки. Опитай се да подминеш такова нещо на пазара.

— Хората биха сторили същото с мен и Матю, ако знаеха, че живеем сред тях. — Потръпнах. — Понякога е по-добре да криеш някои неща.

— Това ли прави Паството на Гавриил? Крие ви?

— Ако го прави, значи не си върши добре работата — разсмях се. — Фрау Хубер смята, че в Еленовия ров броди върколак. Съседите ви вярват, че Едуард Кели може да лети. Хората преследват вещици в Германия и Шотландия. А Елизабет Английска и Рудолф Австрийски знаят всичко за нас. Предполагам, че би трябвало да сме благодарни, че някои крале и кралици са толерантни.

— Толерантността невинаги е достатъчна. Евреите са търпени в Прага, поне засега, но това може да се промени за един миг. И можем да се озовем насред полето, зяпнали снега.

Рави Льов зави по тясна алея и влезе в къща, идентична с къщите по повечето други алеи, по които минахме. Двама мъже седяха вътре на маса, покрита с математически инструменти, книги, свещи и хартия.

— Астрономията ще ни осигури обща почва с християните! — възкликна единият на немски и бутна лист хартия към другаря си. Беше на около петдесет, с гъста сива брада и изпъкнали надочни дъги, които засенчваха очите му. Раменете му бяха хронично прегърбени, типична черта за повечето учени.

— Достатъчно, Давиде! — избухна другият. — Може пък общата почва да не е обетованата земя, за която се надяваме.

— Аврааме, тази дама иска да говори с теб — каза рави Льов, прекъсвайки дебата им.

— Всички жени в Прага изгарят от желание да се срещнат с Авраам. — Давид, ученият, стана. — Чия дъщеря иска любовна магия този път?

— Би трябвало да се интересуваш не толкова от баща ѝ, колкото от съпруга ѝ. Това е фрау Ройдън, жената на англичанина.

— Онази, която императорът нарича La Diosa ли? — Давид се разсмя и тупна Авраам по рамото. — Излезе ти късметът, приятелю. Озова се в капан между крал, богиня и nachzehrer[95].

Според ограничения ми немски, непознатата дума би трябвало да означава «поглъщащ мъртвите».

Авраам отвърна с някаква ругатня на иврит, ако можех да съдя по неодобрителното изражение на рави Льов, и най-сетне се обърна към мен. Двамата се гледахме, вещица и вещер, но не издържахме дълго. Извърнах се и изпъшках, а той се намръщи и стисна клепачите си с пръсти. Кожата ми беше настръхнала, не само там, където се бе спрял погледът му. И въздухът помежду ни беше наситен с различни ярки цветове.

— Нея ли очакваше, Авраам бен Елия? — попита рави Льов.

— Да — потвърди магьосникът. Извърна се от мен и положи свитите си в юмруци ръце на масата. — Сънищата ми обаче не ми казаха, че е жена на alukah.

— Alukah? — Погледнах въпросително към рави Льов. Думата не ми говореше нищо.

— Пиявица. Така евреите наричат същества като съпруга ви — обясни той. — Както и да е, Аврааме, Гавриил се съгласи за тази среща.

— Да не си мислиш, че ще повярвам и на една дума на чудовището, което съди моите хора от мястото си в Кахал, като в същото време си затваря очите за онези, които ги убиват? — извика Авраам.

Искаше ми се да възразя енергично, че това не е същият Гавриил, същият Матю, но се спрях. Нещо казано от мен можеше да означава смърт за всички в тази стая след шест месеца, когато Матю от 16-и век се върне на полагащото му се място.

— Не съм тук от името на съпруга си или на Паството — заговорих, пристъпвайки крачка напред. — А от свое.

— Защо? — остро попита Авраам.

— Защото аз също създавам магии. А такива като нас не са останали много.

— Имаше повече, преди Кахал, Паството, да установи правилата си — предизвикателно ме изгледа Авраам. — Ако е рекъл Бог, ще доживеем да видим деца, родени с такива дарби.

— Като стана дума за деца, къде е големът ви? — попитах аз.

Давид се изсмя.

— Мама Авраам. Какво ще каже семейството ти в Хелм?

— Ще кажат, че съм се сприятелил с един задник, който има само звезди и празни фантазии в главата, Давид Ганс! — с пламнало лице отвърна вещерът.