— Работата ми, хер Ройдън, е да се грижа за добруването на народа на Негово Величество. А също така и удоволствие, разбира се — добави той. — Позволих си да наема коне за пътуването ви обратно. Чакат ви при градския часовник. — Майзел намигна заговорнически.
— Сещате се за всичко, хер Майзел — промърмори Матю.
— Някой трябва да го прави, хер Ройдън — отвърна Майзел.
Стигнахме до «Трите гарвана» и тъкмо свалях наметалото си, когато едно осемгодишно момче и летящ рошав парцал едва не ме събориха на земята. Към парцала вървеше изплезен розов език и студен черен нос.
— Какво е това? — изрева Матю и ме задържа, за да намеря дръжката на парцала.
— Името му е Лоберо. Галоуглас казва, че ще стане голям звяр и че може да му сложи не само каиш, но и седло. Ани също го хареса много. Заяви, че ще спи с него, но аз си мисля, че трябва да го делим. Какво смятате вие? — попита Джак, като танцуваше от вълнение.
— Рошавото нещо дойде с бележка — каза Галоуглас. Той се оттласна от рамката на вратата и отиде при Матю да я даде.
— Трябва ли да питам кой го е изпратил? — попита Матю, като взе листчето.
— О, не мисля — отвърна Галоуглас. Очите му се присвиха. — Случило ли се е нещо, докато ви нямаше, лельо? Изглеждаш съсипана.
— Просто съм уморена — казах и махнах с ръка. Парцалът освен език си имаше и зъби и успя да захапе пръстите ми, докато минаваха покрай все още неоткритата му уста. — Ох!
— Това трябва да престане. — Матю смачка бележката и я хвърли на пода. Парцалът скочи към нея и изджафка доволно.
— Какво пишеше? — Досещах се кой е изпратил кученцето.
— Ich bin Lobero. Ich will euch aus den Schatten der Nacht zu schiitzen — с безизразен тон изрече Матю.
Изсумтях раздразнено.
— Защо все ми пише на немски? Знае, че ми е трудно да го разбирам.
— Негово Величество изпитва удоволствие от факта, че трябва да превеждам обясненията му в любов.
— О! — Замълчах за момент. — Какво гласи бележката?
— «Аз съм Лоберо. Ще те пазя от сянката на нощта.»
— А какво означава «Лоберо»? — Навремето, преди много луни, Изабо ме бе учила, че имената са важни.
— Означава «ловец на вълци» на испански, лельо. — Галоуглас вдигна парцала. — А този рошльо е унгарско куче-пазач. Лоберо ще стане толкова голям, че ще може да се справи и с мечка. Свирепи пазители са. И нощни създания.
— Мечка! Когато го занесем в Лондон, ще му вържа панделка на врата и ще го заведа на бой с мечки, за да се учи как да се справя — каза Джак с отвратителното задоволство, характерно за децата. — Лоберо е храбро име, не мислите ли? Господин Шекспир с удоволствие би го използвал в следващата си пиеса. — Джак размърда пръсти към кученцето и Галоуглас предаде гърчещата се маса от бяла козина в ръцете на момчето. — Ани! Мой ред е да храня Лоберо! — Джак се втурна нагоре по стълбите, стиснал в мечешка прегръдка кучето.
— Да ги изведа ли за няколко часа? — попита викингът, като забеляза навъсеното лице на Матю.
— Къщата на Болдуин празна ли е?
— Няма обитатели, ако това имаш предвид.
— Вземи всички. — Матю свали наметалото от раменете ми.
— И Лоберо ли?
— Най-вече Лоберо.
Джак не спря да бърбори по време на вечеря, препираше се с Ани и успя да пробута доста храна на Лоберо с помощта на различни окултни методи. Покрай децата и кучето беше напълно възможно да пропусна факта, че Матю променя плановете си за вечерта. От една страна, той бе живеещо на глутници животно и нещо в него се наслаждаваше на възможността да се грижи за толкова много други. От друга, беше хищник и изпитвах тревожното чувство, че тази нощ аз ще бъда плячката му. Хищникът спечели. Дори на Тереза и Каролина не беше разрешено да останат.
— Защо отпрати всички? — Още седяхме край камината в салона на първия етаж, където все още се долавяха уютните аромати от вечерята.
— Какво се случи следобеда? — попита той.
— Първо ми отговори на въпроса.
— Не ме притискай. Не и тази вечер — предупреди ме Матю.
— Да не мислиш, че моят ден беше лек? — Въздухът помежду ни се изпълни със сини и черни нишки. Изглеждаха злокобно и се усещаха още по-лошо.
— Не. — Матю дръпна стола си назад. — Но ти криеш нещо от мен, Даяна. Какво се случи с вещера?
Вперих поглед в него.
— Чакам.
— Можеш да чакаш, докато адът замръзне, Матю. Не съм ти слугиня. Попитах те нещо.
Нишките станаха пурпурни и започнаха да се извиват и усукват.
— Отпратих ги, за да не стават свидетели на този разговор. И така, какво стана?
Миризмата на карамфил беше задушаваща.
— Видях голема. И създателя му, еврейски тъкач на име Авраам. Той също има силата да вдъхва живот.
— Казах ти, не ми харесва да си играеш с живота и смъртта. — Матю си наля още вино.
— Ти си играеш непрекъснато с тях и аз приемам това като част от самия теб. Ще се наложи да приемеш, че е част и от мен.
— И кой е онзи Авраам? — остро попита той.
— Господи, Матю. Не можеш да ревнуваш, само защото съм се срещнала с друг тъкач.
— Да ревнувам? Отдавна съм приключил с емоциите на топлокръвните. — Той отпи от виното си.
— С какво този ден се различава от онези, които прекарахме разделени, докато работеше за Паството и баща си?