Нощна сянка

Секретарят на кралицата погледна извинително Матю. Изражението му сякаш питаше: «Кой дявол предпочиташ?».

— Прав си, Уилям. На лъвовете не е присъщо да си губят времето с мишки и други незначителни създания.

Презрението на кралицата успя по някакъв начин да принизи Матю до малко момченце. След като той изглеждаше подходящо разкаян (макар че трепкащият мускул на челюстта му ме накара да се запитам доколко искрено всъщност е съжалението му), тя се опита да се овладее. Ръцете ѝ стискаха с такава сила облегалките на стола, че кокалчетата ѝ бяха побелели.

— Искам да знам как моята Сянка успя така да оплеска нещата. — Гласът ѝ стана жален. — Императорът си има предостатъчно алхимици. Не му трябва и моят.

Раменете на Уолтър едва-едва се отпуснаха и Сесил потисна въздишката си на облекчение. Щом кралицата наричаше Матю по прякор, гневът ѝ вече утихваше.

— Едуард Кели не може да бъде изскубнат от кралския двор като случаен плевел, независимо колко рози растат там — рече Матю. — Рудолф го цени твърде много.

— Значи Кели най-сетне е успял. Наистина се е сдобил с философския камък — заключи Елизабет и рязко пое дъх. Притисна длан към бузата си, когато въздухът докосна възпаления ѝ зъб.

— Не, не е успял. И именно това е в основата на въпроса. Докато Кели обещава повече от онова, на което е способен, Рудолф няма да се раздели за нищо на света с него. Императорът се държи като неопитен младеж, а не като зрял монарх. Запленен е от онова, което не може да има. Негово Величество обича гонитбата. Тя изпълва дните му и заема сънищата му — безстрастно каза Матю.

Подгизналите поля и преливащите реки на Европа ни бяха отдалечили значително от Рудолф II, но имаше моменти, когато още усещах нежеланото му докосване и жадните му погледи. Въпреки майската топлина и горящия в камината огън, аз потръпнах.

— Новият френски посланик ми писа, че Кели превърнал мед в злато.

— На Филип дьо Морне може да се вярва точно толкова, колкото и на бившия ви посланик — който, доколкото си спомням, направи опит да ви убие. — Тонът на Матю беше идеално балансиран между угодничеството и раздразнението. Реакцията на Елизабет не закъсня.

— Стръв ли ми подхвърляш, Ройдън?

— Никога не бих подхвърлил стръв на лъв — или на малкото му — провлечено отвърна Матю. Уолтър затвори очи, сякаш не искаше да става свидетел на неизбежното унищожение, което щяха да причинят думите на Матю. — Останах с лоши белези от една подобна среща и нямам желание да съсипвам още повече красотата си от страх, че вече няма да понесете да ме погледнете.

Последва изумена тишина, която най-сетне бе прекъсната от гръмък смях, абсолютно неподходящ за една дама. Уолтър рязко отвори очи.

— Получи каквото си заслужаваше, задето се промъкна тайно при младата девица, докато тя се занимаваше с ръкоделието си — каза Елизабет с тон, в който се долавяше нещо като задоволство.

Поклатих леко глава. Сигурна бях, че ми се причуват разни неща.

— Ще го имам предвид, Ваше Величество, ако ми се случи да се сблъскам с друга млада лъвица с остри ножици.

Сега двамата с Уолтър бяхме не по-малко объркани от Бес. Като че ли единствено Матю, Елизабет и Сесил разбираха за какво говорят — и какво премълчават.

— Още тогава ти беше моята Сянка. — Начинът, по който Елизабет погледна Матю, я накара да изглежда като момиче, а не като приближаваща шейсетте жена. После примигнах и тя отново се превърна в застаряващ, уморен монарх. — Оставете ни.

— Ваше… В-величество? — заекна Бес.

— Искам да говоря с господин Ройдън насаме. Не вярвам, че ще допусне да остави без надзор приказливата си жена, така че и тя може да остане. Чакай ме в будоара ми, Уолтър. Вземи Бес със себе си. Скоро ще дойдем при вас.

— Но… — възрази Бес и се огледа нервно. Работата ѝ бе да стои плътно до кралицата и нямаше представа какво да прави извън протокола.

— Ще трябва да помагате на мен, госпожо Трокмортън. — Сесил се затътри болезнено към изхода, като се подпираше на тежкия си бастун. Изгледа сурово Матю, докато минаваше покрай него. — Ще оставим господин Ройдън да се погрижи за добруването на Нейно Величество.

След като кралицата махна на чиновниците да напуснат, в помещението останахме само тримата.

— Боже — изстена Елизабет. — Чувствам главата си като гнила ябълка, която ще се пръсне всеки момент. Не можа ли да избереш по-подходящо време за дипломатически скандал?

— Нека ви прегледам — помоли Матю.

— Мислиш, че си в състояние да ми помогнеш по начин, по който хирургът ми не може ли? — с предпазлива надежда попита кралицата.

— Мисля, че мога да ви спестя малко болка, ако е рекъл Бог.

— Дори на смъртното си легло баща ми говореше с копнеж за теб. — Ръцете на Елизабет се вкопчиха в гънките на полата ѝ. — Оприличаваше те на тоник, чиито свойства така и не оценил по достойнство.

— Как така? — Матю изобщо не се опита да скрие любопитството си. Не беше чувал досега тази история.