Нощна сянка

— Няма нищо необичайно — изсумтя Матю. — Боя се, че характерната за фамилията лудост започва да засяга и Рудолф. Дори в този момент брат му Матиас крои падението му и се готви да заграби властта, когато императорът няма да е в състояние да управлява.

— Нищо чудно тогава, че така страстно желае да задържи Кели. Философският камък ще го излекува и ще обезсмисли проблема с наследника му. — Кралицата направи кисела физиономия. — Ще живее вечно, без да се страхува.

— Стига, Лизи. Много добре знаеш, че не е така. Кели не може да създаде камъка. Не може да служи нито на теб, нито на когото и да било. Дори кралиците и императорите трябва някой ден да умрат.

— Приятели сме, Себастиан, но не се самозабравяй. — Очите на Елизабет проблеснаха.

— Когато беше на седем и ме попита дали баща ти смята да убие новата си жена, аз ти казах истината. Тогава бях честен с теб, ще бъда честен и сега, дори да те разгневя. Нищо няма да ти върне младостта, Лизи, нито ще възкреси онези, които си изгубила — безмилостно каза Матю.

— Нищо? — Елизабет го изгледа втренчено. — Не виждам нито бръчки, нито побелели косми по главата ти. Изглеждаш точно така, както и преди петдесет години в Хемптън, когато те порязах с ножицата.

— Ако искате да използвам кръвта си, за да ви направя варг, Ваше Величество, отговорът трябва да бъде «не». Споразумението забранява намесата в политиката на хората — и това определено включва и промяната на английската приемственост с поставянето на създание на трона. — Изражението на Матю бе непреклонно.

— Щеше ли да отговориш същото, ако Рудолф те беше помолил? — попита Елизабет и черните ѝ очи отново блеснаха.

— Да. Подобно нещо би довело до хаос, че и по-лошо. — Перспективата беше смразяваща. — Кралството ти е в безопасност — увери я Матю. — Императорът се държи като разглезено дете, на което са му отказали лакомство. Това е.

— Дори в този момент чичо му Филип Испански строи кораби. Замисля нова инвазия!

— Която ще се провали — обеща ѝ Матю.

— Много си сигурен.

— Сигурен съм.

Лъвът и вълкът се изгледаха над масата. Когато най-сетне остана удовлетворена, Елизабет се извърна с въздишка.

— Добре тогава. Вие нямате книгата на императора, а аз нямам нито Кели, нито камъка. Всички ще трябва да се научим да живеем с разочарованието. Въпреки това трябва да дам на посланика нещо, което да подслади огорчението на императора.

— Какво ще кажете за това? — Извадих чантата от полите си. С изключение на Ашмол 782 и пръстена на пръста ми, в нея се намираха най-ценните ми вещи — копринените нишки, които ми бе дала баба Алсъп да тъка магиите си, парче гладко стъкло, което Джак бе намерил в пясъците на Елба и го бе взел за скъпоценен камък, фрагмент от безценен безоарен камък за Сюзана, който да използва за лекарствата си, и саламандрите на Матю. Както и отвратително крещящата огърлица с висящ от нея умиращ дракон, подарена ми от императора на Свещената римска империя. Поставих я на масата между себе си и кралицата.

— Това е дрънкулка за кралица, а не за съпругата на един джентълмен. — Елизабет се пресегна да докосне проблясващия дракон. — Какво дадохте на Рудолф, че да ви дари с подобно нещо?

— Всичко е точно така, както го представи Матю, Ваше Величество. Императорът ламти за неща, които никога няма да получи. Мислеше си, че с това ще си спечели благоразположението ми. Не успя — поклатих глава аз.

— Може би Рудолф не може да понесе, че другите знаят, че е позволил да се прости с нещо толкова ценно — предположи Матю.

— Жена си ли имаш предвид, или накита?

— Жена си — кратко отвърна Матю.

— Накитът така или иначе може да се окаже полезен. Може би е искал да го даде на мен — замислено рече Елизабет, — а вие сте се наели за по-сигурно лично да го донесете тук.

— Немският на Даяна не е особено добър — с иронична усмивка се съгласи Матю. — Когато Рудолф ѝ сложи огърлицата, може би го е направил само за да получи по-добра представа как ще стои на теб.

— О, съмнявам се — в същия дух отвърна Елизабет.

— Ако е възнамерявал да подари огърлицата на кралицата на Англия, императорът би искал да ѝ я връчи с подобаващата церемония. Ако намекнем подобно нещо на посланика… — подхвърлих аз.

— Има едно хубаво решение. Няма да задоволи никого, разбира се, но придворните ще има какво да дъвчат, докато не се появи някоя друга любопитна тема. — Елизабет затропа замислено по масата. — Въпросът с книгата обаче си остава.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че тя не е важна? — попита Матю.

— Не — поклати глава Елизабет.

— Така си и знаех. Ами ако ти кажа обратното — че бъдещето може да зависи от нея?

— Звучи още по-изсмукано от пръстите. Но тъй като нямам желание Рудолф или някой от рода му да държи бъдещето в ръцете си, ще оставя на вас въпроса по връщането ѝ — разбира се, ако изобщо ви попадне отново някога.

— Благодаря, Ваше Величество — казах, благодарна, че успяхме да решим въпроса със сравнително малко лъжи.