Нощна сянка

— Ами ако чуе мислите ми? — разтревожих се аз, докато слизахме по широкото дъбово стълбище.

— Аз повече се притеснявам от онова, което можете да кажете на глас. Не правете нищо, което да предизвика у нея завист или враждебност — посъветва ме Уолтър, който ме следваше заедно с цялата Нощна школа. — Ако и това не свърши работа, лъжете. С Матю непрекъснато го правим.

— Една вещица не може да излъже друга.

— Това няма да свърши добре — промърмори мрачно Кит. — Залагам пари, че няма да свърши добре.

— Достатъчно. — Матю се извърна и го сграбчи за яката. Двата английски мастифа душеха и ръмжаха в краката на Кит. Бяха предани на Матю и не харесваха Марлоу.

— Исках само да кажа… — замънка Кит, докато се гърчеше и се опитваше да се отскубне. Матю не му даде възможност да довърши, а го притисна към стената.

— Не ме интересува какво си искал да кажеш. Стана достатъчно ясно какво си имал предвид. — Стисна го още по-силно.

— Пусни го. — Уолтър постави едната си ръка на рамото на Марлоу, а с другата хвана Матю. Вампирът остави Рали без отговор и вдигна приятеля си още няколко сантиметра над земята. Със своите червени и черни пера Кит приличаше на екзотична птица, заклещена в гънките на резбованата дървена ламперия. Матю го подържа така няколко секунди, за да му покаже колко е ядосан, след това го пусна.

— Хайде, Даяна. Всичко ще бъде наред. — Гласът на съпруга ми все още звучеше уверено, но зловещо пробождане в палците ме предупреди, че Кит може да се окаже прав.

— Да му се не види! — промърмори Уолтър невярващо, когато продължихме към коридора. — Това ли е вдовицата Бийтън?

В дъното на помещението, в сенките, стоеше типичната вещица от приказките: дребна, приведена и много стара. Когато се приближихме, видяхме и роклята ѝ в ръждиво и черно, рошавата бяла коса и повехналата ѝ кожа. На едното ѝ око имаше перде, а другото бе мътно лешниково на цвят. Окото с пердето се кривеше в неестествени посоки, сякаш зрението му щеше да се подобри, ако си намереше нова гледна точка. Точно когато си мислех, че по-лошо не може да стане, забелязах брадавицата на носа ѝ.

Вдовицата Бийтън обърна поглед към мен и неохотно направи реверанс. Едва доловимото парене по кожата ми показа, че тя наистина е вещица. Третото ми око се отвори без предупреждение и започна да търси още информация. За разлика от повечето други същества вдовицата Бийтън не излъчваше никаква светлина. Беше сива отвсякъде. Натъжих се, когато видях вещица, която полагаше толкова усилия да остане невидима. И аз ли бях толкова невзрачна, преди да докосна Ашмол 782? Третото ми око отново се затвори.

— Благодаря ти, че дойде, вдовице Бийтън. — Тонът на Матю подсказваше, че тя би трябвало да се радва, че я е допуснал в къщата си.

— Господин Ройдън. — Гласът на вещицата напомняше за шумоленето на листата, нападали по чакъла отвън. Тя обърна виждащото си око към мен.

— Заведи вдовицата Бийтън да седне, Джордж.

Чапман се хвърли напред да изпълни заръката на Матю, а останалите останахме на страхопочитателна дистанция. Вещицата изохка, когато ревматичните ѝ крайници се прегънаха, за да седне на стола. Матю любезно я изчака да се настани, след това продължи:

— Да преминем направо към същността на въпроса. Тази жена — и той ме посочи — е под моята закрила. Напоследък има трудности. — Не спомена за нашия брак.

— Заобиколен сте от влиятелни приятели и верни служители, господин Ройдън. Една бедна жена едва ли би могла да помогне на джентълмен като вас. — Вдовицата Бийтън се опита да скрие упрека в думите си с фалшива почтителност, но съпругът ми имаше отличен слух. Той присви очи.

— Не ми играй игрички — каза бързо. — Не би искала да ти стана враг, вдовице Бийтън. Тази жена смята, че е вещица, и се нуждае от помощта ти.

— Вещица? — Вдовицата Бийтън беше любезна, но и изпълнена със съмнения. — Майка ѝ вещица ли е? А баща ѝ да не би да е магьосник?

— И двамата са починали, когато е била дете. Не сме сигурни какви способности притежава — призна Матю. Произнесе една от типичните вампирски полуистини. Хвърли малка кесия монети в скута ѝ. — Ще ти бъда благодарен, ако я прегледаш.

— Много добре. — Вдовицата Бийтън посегна с кривите си пръсти към лицето ми. Когато ме докосна, през нас премина недвусмислен енергиен заряд. Старицата подскочи.

— Е? — попита Матю.

Ръцете на вдовицата Бийтън се отпуснаха в скута ѝ. Сграбчи кесията с монетите и за миг сякаш се канеше да му я хвърли обратно. След това се овладя.

— Точно както подозирах. Тази жена не е вещица, господин Ройдън. — Гласът ѝ беше равен, макар и малко по-висок от обикновено. Вълна от презрение се надигна от стомаха ми и изпълни устата ми с горчилка.

— Щом мислиш така, значи нямаш способностите, които ти приписват хората от Удсток — предизвиках я аз.

Вдовицата Бийтън се възмути.

— Аз съм уважавана лечителка, познавам билките и знам как да пазя с тях хората от болести. Господин Ройдън знае за моите способности.

— Това е вещерски занаят. Но ние имаме и други таланти — казах внимателно. Пръстите на Матю стискаха болезнено ръката ми и ме призоваваха да млъкна.