Нощна сянка

Официалното ми представяне пред магьосническата общност в Мадисън беше истинско бедствие и на него станаха свидетели всичките ми роднини. Две десетилетия по-късно все още сънувах кошмари за свещта, която не искаше да се запали, за книгата, която отказваше да се отвори, и за камбаната, която звънеше за всяка друга вещица, но не и за мен.

— Не съм сигурна — признах си колебливо.

— Опитай — окуражи ме Матю с уверен тон. — Успя да запалиш свещи преди няколко дни.

Беше вярно. Бях запалила тиквените фенери покрай алеята на семейната ни къща на Вси светии. Само че нямах публика, която да види първоначалните ми безплодни опити. А сега очите на Кит и Том ме подканваха, изпълнени с очакване. Почти не усещах погледа на вдовицата Бийтън, но осезателно чувствах познатото хладно внимание на Матю. Кръвта във вените ми се вледени в отговор, сякаш отказваше да генерира огъня, който се изискваше за тази магия. Като се надявах на най-доброто, се съсредоточих върху фитила на свещта и произнесох заклинанието.

Нищо не се случи.

— Отпусни се — промълви Матю. — Ами книгата? Не трябва ли да започнеш от нея?

Като оставим настрана, че правилният ред на действията беше важен в магьосничеството, не знаех откъде да започна с книгата на Евклид. Дали трябваше да се съсредоточа във въздуха, затворен между хартията, или да призова вятър, който да повдигне корицата? Беше ми невъзможно да мисля ясно при непрестанното звънене.

— Може ли да спрете камбанката? — помолих аз, когато тревожността ми се усили.

Вдовицата Бийтън щракна с пръсти и металната камбанка тупна на масата. Звънна за последно, звукът завибрира из стаята и утихна.

— Казах ви вече, господин Ройдън — заяви победоносно вдовицата Бийтън. — Каквито и магии да си мислите, че сте видели, те са били само илюзия, нищо повече. Тази жена няма способности. Селото не бива да се бои от нея.

— Може би се опитва да те вкара в капан, Матю — намеси се Кит. — Бих го предположил за нея. Жените са двулични същества.

И други вещици бяха твърдели същото, което казваше вдовицата Бийтън, и то с подобно задоволство. Изведнъж почувствах силна нужда да ѝ докажа, че греши, и да изтрия всезнайковското изражение от лицето на Кит.

— Не мога да запаля свещта. И никой не ме е учил как да отварям книга или да спра звъненето на камбана. Но ако нямам способности, как ще обясните това? — Наблизо имаше купа с плодове. Свежи, наскоро откъснати от градината дюли пръскаха златисти отблясъци в мрачната стая. Избрах една и я сложих върху дланта си така, че всички да я виждат.

Кожата ми под нея изтръпна, а аз се съсредоточих върху плода. Виждах ясно месестата вътрешност, сякаш дюлята бе направена от стъкло. Затворих очи, тогава се отвори третото ми вещерско око и започна да събира информация. От средата на челото ми изригна мисловна енергия, която се плъзна по ръката ми, през пръстите ми. Беше като коренище на дърво, чиито краища се сплитат в дюлята.

Разгадах една по една тайните на плода. В сърцевината му имаше червей, който прояждаше меката му плът. Вниманието ми бе привлечено от силата, заключена там, топлината плъзна по езика ми и усетих вкуса на слънчевата светлина. Кожата между веждите ми затрептя от удоволствие, докато пиех лъчите на невидимото слънце. Каква мощ, помислих си. Живот. Смърт. Публиката ми изгуби значение за мен. Единственото важно нещо вече беше безкрайното познание, полегнало в дланта ми.

Слънцето отвърна на някаква тиха покана и напусна дюлята, провря се през пръстите ми. Инстинктивно се опитах да се съпротивлявам на настъпващата слънчева светлина и да я задържа там, където ѝ беше мястото — в плода — но дюлята потъмня и се спаружи.

Вещицата Бийтън ахна и развали концентрацията ми. Стреснах се и изпуснах смачкания плод на пода и той се пръсна върху лъснатото дюшеме. Когато погледнах отново, видях Хенри да се кръсти пак. Личеше колко е шокиран по втренчения поглед и бавните автоматични движения на ръката му. Том и Уолтър се бяха взрели в пръстите ми, където тънки нишки слънчева светлина правеха напразни опити да възстановят прекъснатата връзка с плода. Матю хвана треперещите ми длани и скри следите от недисциплинираната ми магическа сила. Ръцете ми все още искряха и аз се опитах да ги отдръпна, за да не го изгоря. Той поклати глава и отказа да ме пусне. Погледът му срещна моя, сякаш за да ми каже, че е достатъчно силен, за да поеме всяка магия, която се изпречи на пътя му. След миг колебание тялото ми се отпусна в прегръдката му.

— Край. Стига толкова — каза той натъртено.

— Мога да вкуся слънчевата светлина, Матю. — Гласът ми бе станал пронизителен от паниката. — Виждам времето, което чака по ъглите.

— Тази жена е омагьосала един кръвопиец. Това е дяволско дело — просъска вдовицата Бийтън. Тя отстъпи внимателно назад, протегнала напред пръсти, за да се пази от надвисналата опасност.

— Няма никакъв дявол в Удсток — повтори настойчиво Том.