Нощна сянка

— Даяна. — Филип винаги се движеше с огромна скорост и ме забелязваше чак когато стигнеше средата на стаята. — Мислех, че си с Матю.

— Не мога да го гледам как се катери на високо — признах си.

Той кимна с разбиране.

— Какво правиш? — попита и надникна през рамото ми.

— Опитвам се да разбера какво общо имаме аз и Матю с алхимията. — Главата ми бе замаяна, защото не използвах мозъка си и спях малко.

Филип остави на масата шепа малки хартиени триъгълници, спирали и квадрати и дръпна един стол. Посочи една от рисунките.

— Това е печатът на Матю.

— Така е. Освен това е символ на среброто и златото, на луната и слънцето. — По време на сатурналиите залата бе осеяна с такива украси. — Мисля си за това от понеделник вечерта. Разбирам защо една вещица би била означена с полумесец и сребро — и двата символа са свързани с богинята. Но защо някой ще означава вампир със слънцето? — Това бе напълно против традициите.

— Защото не се променяме. Животът ни не се топи и не вехне, и също като златото телата ни устояват на разрухата на смъртта и болестите.

— Трябваше да се сетя. — Записах си някои бележки.

— Май и за други неща мислиш — усмихна се Филип. — Матю е много щастлив.

— Не само заради мен — казах и срещнах погледа на свекъра си. — Матю е щастлив, защото отново е с теб.

Сянка замъгли очите на Филип.

— С Изабо обичаме децата да се прибират у дома. Всеки от тях си има собствен живот, но това не прави отсъствието им по-леко за понасяне.

— Днес ти липсва и Галоуглас — отбелязах. Филип изглеждаше нетипично потиснат.

— Така е. — Разбърка сгънатата хартия с пръсти. — Юг, най-големият ми син, го доведе в семейството. Юг винаги вземаше мъдри решения с кого да сподели кръвта си и Галоуглас не прави изключение. Той е свиреп воин и има чувство за достойнство като баща си. По-спокоен съм, като знам, че внукът ми е в Англия с Матю.

— Матю рядко споменава Юг.

— Беше по-близък тъкмо с него от всички останали братя. Когато Юг умря заедно с последните тамплиери в ръцете на краля и църквата, това разтърси силно Матю. Трябваше му много време, преди да успее да се освободи от болестната си жажда за кръв и да се върне при нас.

— А Галоуглас?

— Галоуглас не е готов да се раздели с мъката си, а докато не го направи, няма да стъпи във Франция. Внукът ми иска възмездие за тези, които предадоха доверието на Юг, също като Матю, но отмъщението никога не е ефикасно средство срещу загубата. Някой ден внукът ми ще се върне. Сигурен съм. — За миг ми се стори остарял, вече не беше енергичният владетел, а баща, страдащ от нещастието да надживее синовете си.

— Благодаря ти, Филип. — Поколебах се, преди да сложа длан върху неговата. Той потупа ръката ми и стана. Взе една от алхимичните книги. Беше красиво илюстрираният екземпляр на «Aurora Consurgens» на Годфроа, книгата, която първа ме привлече в Сет-Тур.

— Каква любопитна тема е алхимията — промърмори Филип, докато прелистваше страниците. Намери рисунка на Слънчевия крал и Лунната кралица на гърбовете на лъв и грифон и се усмихна широко. — Да, това ще свърши работа. — И сложи една от хартиените си украси между страниците.

— Какво правиш? — Изгарях от любопитство.

— С Изабо играем на тази игра. Когато някой от нас е далеч, оставяме скрити послания между страниците на книгите. Толкова много неща се случват за един ден, че понякога е трудно да запомним всичко, за да си го разкажем, като се видим пак. Но пък можем да попадаме на възпоменания като това, когато най-малко очакваме, и да си ги споделяме.

Филип отиде до полиците и измъкна стар том с кожена подвързия.

— Това е една от любимите ни истории, «Песен за Армурис»[59]. С Изабо имаме прости вкусове, харесваме приключенски истории. Винаги си крием посланията в тази. Той пъхна навита на руло хартия между гръбчето на книгата и страниците. Оттам изпадна сгънат хартиен правоъгълник.

— Изабо започна да използва нож и посланията ѝ станаха по-трудни за намиране. Пълна е с номера. Да видим какво има да ми каже. — Филип разгъна листа и зачете мълчаливо. Когато вдигна глава, очите му блестяха, а бузите му бяха по-червени от обикновено.

Засмях се и станах.

— Мисля, че ти трябва малко усамотение, за да съчиниш отговор.

— Сир. — Ален пристъпи през прага със сериозно лице. — Пристигнаха пратеници. Единият е от Шотландия. Вторият е от Англия. Има и трети от Лион.

Филип въздъхна и изруга под нос.

— Да бяха изчакали след християнските празници.

В устата ми се появи горчив вкус.

— Новините няма да са добри — каза Филип, като улови изражението ми. — Какво казва пратеникът от Лион?

— Шампие е взел мерки, преди да тръгне, и е съобщил на други хора, че са го повикали тук. И като не се върнал у дома, приятелите му започнали да задават въпроси. Група магьосници се приготвят да тръгнат от града да го търсят и смятат да дойдат насам — обясни Ален.

— Кога? — прошепнах. Беше прекалено скоро.

— Снегът ще ги забави и ще им е трудно да пътуват по празниците. След няколко дни, може би седмица.

— А другите пратеници? — попита Филип.

— Те са в селото, търсят милорд.