Нощна сянка

В последните дни от живота му имаше мигове, в които той не можеше да си спомни собственото име, да не говорим за нейното.

— Благодаря ти, Даяна — прошепна Изабо в мрака, — че ми го върна.

След няколко часа Сара чу странен звук над главата си — беше като музика, но и нещо повече. Тя се измъкна от стаята и откри Март в залата, завита в стар плюшен халат с избродирана жаба на джоба. Изражението ѝ беше едновременно весело и тъжно.

— Какво е това? — попита Сара и погледна нагоре. Този красив и трогателен звук нямаше как да е човешко творение. Сигурно на покрива имаше ангел.

— Изабо пак пее — отвърна Март. — Правила го е само веднъж след смъртта на Филип, когато племенницата ти беше в опасност и имаше нужда да бъде върната обратно в този свят.

— Добре ли е? — Във всяка нота имаше толкова мъка и загуба, че сърцето на Сара се сви. Нямаше думи, с които да се опише този звук.

Март кимна.

— Музиката е хубаво нещо, знак, че траурът ѝ може най-накрая да свърши. Чак тогава Изабо ще започне да живее отново.

Двете жени — вампирката и вещицата — слушаха, докато и последните ноти не заглъхнаха.

Част IIIЛондон, Блекфрайърс

15.

— Прилича на бавноразвиващ се таралеж — отбелязах. Елизабетинският Лондон беше пълен с тънки кули, които стърчаха от всички сгради. — Какво е това? — ахнах и посочих към голяма каменна стена с високи прозорци. Над дървения покрив се издигаше нещо обемисто и обгоряло, което правеше пропорциите на сградата да изглеждат напълно сбъркани.

— Катедралата «Свети Павел» — обясни Матю. Ала не беше елегантният шедьовър с бял купол на Кристофър Рен, който в огромната си част бе скрит зад модерните офис сгради. Старата катедрала «Свети Павел» бе кацнала на най-високия хълм в Лондон и се виждаше веднага цялата.

— Кулата ѝ беше ударена от мълния и дървеният покрив се подпалил. Англичаните смятат за чудо, че цялата катедрала не е изгоряла до основи — продължи той.

— А пък французите вярват — и това никак не е изненадващо, че Божията ръка се е намесила малко по-рано в това събитие — подхвърли Галоуглас. Той ни бе посрещнал в Дувър, бе взел лодка от Саутуарк и сега гребеше срещу течението. — Без значение дали Бог е отговорен, той не е осигурил пари за ремонта.

— Нито пък кралицата. — Матю бе насочил вниманието си към кейовете по брега и ръката му почиваше върху дръжката на сабята.

Нямах представа, че старата катедрала «Свети Павел» е била толкова голяма. Ощипах се отново. Правех го, откакто видях Тауър (този дворец също изглеждаше огромен без небостъргачите край него) и Лондонския мост (който функционираше и като своеобразен базар). Много гледки и звуци ме бяха очаровали, откакто пристигнахме в миналото, но нищо не бе спирало така дъха ми, както Лондон.

— Сигурен ли си, че не искаш първо спрем в центъра? — Галоуглас намекваше, че така е най-разумно да се постъпи, още откакто се бяхме качили в лодката.

— Отиваме в Блекфрайърс — бе категоричен Матю. — Всичко друго може да почака.

Племенникът му не изглеждаше убеден, но продължи да гребе, докато не стигнахме най-западната точка на стария, обграден с крепостна стена град. Там спряхме лодката под стръмно каменно стълбище. Най-долните му стъпала бяха потопени в реката и си личеше, че нивото ще продължи да се покачва, докато и останалата част не се потопи. Галоуглас хвърли въжето на як мъж, който прочувствено му благодари, че му е върнал собствеността цяла.

— Ти май пътуваш само с чужди лодки, Галоуглас — подхвърлих сприхаво. — Може би Матю трябва да ти подари твоя собствена за Коледа.

— И да ме лиши от едно от малкото ми удоволствия? — Зъбите на вампира блеснаха в брадата му. Той благодари на лодкаря и му хвърли монета, чиито размер и тежест прогониха тревогата на бедния човечец и го накараха да грейне от благодарност.

От мястото, на което акостирахме, минахме под една арка и излязохме на Уотър Лейн, тясна, извита уличка, претъпкана с къщи и магазинчета. Всеки следващ етаж на къщите бе издаден повече от долния над улицата, приличаха на скринове с издърпани горни чекмеджета. Ефектът се усилваше от чаршафите, килимите и дрехите, висящи от прозорците. Всички се възползваха от необичайно хубавото време, за да проветрят покъщнината.

Матю ме хвана здраво за ръката, а Галоуглас вървеше от дясната ми страна. Към нас от всички посоки се втурваха гледки и звуци. Колелата на файтоните развяваха наситено червени, зелени, кафяви и сиви поли и наметала, които се закачаха за багажите и оръжията на минувачите. Звън от чукове, цвилене на коне, далечно мучене на крава и удар на метал в камък се състезаваха за вниманието ни. Десетки табели с ангели, черепи, инструменти и ярки фигури, митологични животни се поклащаха на вятъра и поскърцваха. Дървена табела висеше точно над главата ми на метален прът. Беше украсена с бял елен, на чиито елегантни рога имаше златна панделка.

— Пристигнахме — оповести Матю. — «Еленът и короната».