Нощна сянка

Време беше да спра да разглеждам пътешествието ни тук като семинар за напреднали по шекспирова Англия и да призная, че това е последният ми и най-добър шанс да разбера коя съм, за да знам как да помогна на детето си да разбере своето място в живота.

Но първо трябваше да намеря вещица.

16.

Прекарахме уикенда кротко, радвахме се на тайната си и се забавлявахме с предположенията на всички бъдещи родители. Дали най-новият член на семейство Дьо Клермон ще има черна коса като баща си, но моите сини очи? Дали ще обича точните науки, или историята? Дали ще е сръчен в ръцете като Матю, или ще е непохватен като мен? А относно пола бяхме на различни мнения. Аз бях сигурна, че ще е момче, а Матю бе почти толкова убеден, че ще е момиче.

Изтощени и развълнувани, решихме да си починем от гадаене за бъдещето и да разгледаме Лондон от 16-и век от топлото си жилище. Започнахме с прозорците с изглед към Уотър Лейн. От тях аз се взрях в далечните кули на Уестминстърското абатство. Накрая седнахме на столове пред прозорците в спалнята, откъдето се виждаше Темза. Нито студът, нито фактът, че на този християнски празник трябва да се почива, бяха спрели лодкарите да превозват товари и пътници. В дъното на улицата, на стълбите, които водеха към брега, се бяха скупчили наемници, а празните им лодки се поклащаха на вълните.

Следобед, докато приливът вдигаше нивото на реката, Матю сподели спомените си от града. Разказа ми как през 15-и век Темза замръзнала за повече от три месеца — толкова дълго, че върху леда били построени временни магазини, които да прибират парите на пешеходците по реката. Също така си спомни и за непродуктивните си години в Тавис Ин[61], където опитал да учи право за четвърти и последен път.

— Радвам се, че успя да разгледаш града, преди да тръгнем — каза той и стисна ръката ми. Хората вече започваха да палят лампите, да ги окачват на носовете на лодките или да ги поставят на прозорците на къщите и странноприемниците. — Ще се опитаме дори да посетим Кралската борса.

— Връщаме се в Удсток ли? — попитах объркана.

— Може би за кратко. След това се пренасяме отново в настоящето. — Взрях се в него, прекалено учудена, за да мога да обеля и дума. — Не знаем какво да очакваме по време на бременността и за твоя безопасност, а и тази на детето, трябва да следим развитието на плода. Трябва да се направят всички изследвания и е добре да преминеш през ултразвукова диагностика. Пък и сигурно ще искаш да си със Сара и Емили.

— Но, Матю — възразих аз, — не можем още да се върнем у дома. Не знам как.

Той извърна рязко глава.

— Ем го обясни ясно, преди да тръгнем. За да се върнеш назад във времето, ти трябват три предмета, които да те заведат където искаш. За да отидеш напред, имаш нужда от магия, а аз не мога да правя магии. Нали затова дойдохме тук.

— Не можеш да износиш бебето тук! — възкликна Матю и скочи от стола.

— Жените са раждали и през 16-и век — възразих кротко. — Пък и не се чувствам по-различно. Бременна съм само от няколко седмици.

— Ще имаш ли достатъчно сила, за да пренесеш и мен, и нея в бъдещето? Не, трябва да тръгваме възможно най-бързо, преди тя да се роди. — Матю внезапно млъкна. — Ами ако пътуването през времето увреди плода по някакъв начин? Магията е едно на ръка, но това… — И седна рязко.

— Нищо не се е променило — успокоих го аз. — Бебето не е по-голямо от оризово зрънце. А в Лондон не би трябвало да е толкова трудно да намерим някого, който да ме научи да правя магии и който разбира повече от пътуване през времето от Сара и Ем.

— Тя е колкото зърно леща — уточни той и млъкна. Помисли известно време и взе решение. — До шест седмици най-важното развитие на зародиша ще е приключило. Това ти дава достатъчно време. — Говореше като лекар, не като баща. Започвах да предпочитам Матю с примитивния му гняв пред съвременната му обективност.

— Ами ако ми трябват седем седмици? — Ако Сара беше в стаята, щеше да го предупреди, че проявите ми на разум не са добър знак.

— Седем седмици е идеално — одобри Матю, потънал в мисли.

— О, така ли, чудесно. Мразя да ме притискат да бързам, когато става въпрос за нещо толкова важно, като да разбера коя съм. — Направих крачка към него.

— Даяна, това не е…

Сега стояхме, допрели носове.

— Няма да имам шанс да стана добра майка, ако не знам повече за силата на кръвта си.

— Това не е хубаво…

— Да не си посмял да кажеш, че не е хубаво за бебето. Аз не съм някакъв съсъд. — Вече бях напълно ядосана. — Първо искаше кръвта ми за научни опити, а сега и това бебе.

По дяволите, Матю стоеше кротко с кръстосани на гърдите ръце. Сивите му очи бяха непреклонни.

— Е? — попитах аз.

— Какво? Очевидно участието ми в този разговор не е задължително. Вече довършваш изреченията ми. Ако желаеш, можеш и да ги започваш.

— Това няма нищо общо с хормоните ми — отвърнах аз. Със закъснение ми хрумна, че дори самото заявление беше доказателство за обратното.

— Не ми беше минало през ум, преди да го споменеш.

— А на мен ми се струва, че е точно обратното.

Той вдигна вежди.