Нощна сянка

— Тъкмо напротив — отвърна Джордж. — Но не ви трябва да пазарувате на пристана «Свети Павел». Аптеката на Джон Хестър е единствената там, но цените му са отвъд границите на здравия разум. Господин Чандлър ще ви обслужи по-добре за наполовина по-малко пари.

Записах си Джон Хестър в списъка със задачите за друг ден и тръгнах с Джордж. Излязохме от двора на катедралата и поехме на север покрай големи къщи и градини.

— Тук живее майката на Хенри — обясни ми Джордж и посочи една особено внушителна група сгради вляво от нас. — Той мрази това място и се настани близо до Матю, докато Мери не го убеди, че квартирата му е под достойнството на един граф. Сега се премести в къща на улица «Странд». Мери е доволна, но на Хенри жилището му се струва мрачно, а влагата се отразява зле на костите му.

Градските стени бяха точно след резиденцията на семейство Пърси. Строени от римляните, за да пазят Лондиниум от нашественици, те все още очертаваха официалните му граници. След портата Алдърсгейт и по ниския мост след нея имаше само открито поле и къщи, скупчени около църкви. Облечената ми в ръкавица ръка се вдигна към носа, когато усетих миризмата, идваща от пасторалния пейзаж.

— Градската помийна яма — каза извинително Джордж и посочи към реката от мръсотия под краката ни. — Но, уви, това е най-прекият път. Скоро въздухът ще стане по-добър. — Избърсах насълзените си очи и искрено се надявах да е прав.

Джордж ме поведе по улица, достатъчно широка за преминаващите файтони, каруците с храна и дори волските впрягове. Вървяхме и си бъбрехме за посещението му при неговия издател, Уилям Понсонби. Чапман бе съсипан, че името му не ми говори нищо. Знаех малко за елизабетинската търговия с книги и затова започнах да го разпитвам. Джордж с удоволствие клюкарстваше за другите драматурзи, които Понсонби бе отхвърлил, включително и Кит. Издателят предпочитал да работи със сериозни автори и перлите в короната му наистина бяха впечатляващи: Едмънд Спенсър, графиня Пембрук, Филип Сидни.

— Понсонби искаше да публикува и поезията на Мат, но той му отказа — поклати с недоумение глава Джордж.

— Поезията му? — Това ме накара внезапно да спра. Знаех, че Матю обича поезия, но не и че я пише.

— Да. Мат настоява, че стиховете му са само за очите на приятели. Всички много харесваме елегията му за брата на Мери, Филип Сидни. «Очите му ловяха красотата/ и мисълта му беше свята.» — Джордж се усмихна. — Великолепна работа. Но Матю рядко се възползва от печатарството и се оплаква, че единствените резултати от него са разногласието и безвкусните мнения.

Въпреки че работеше в модерна лаборатория, Матю бе старомоден романтик, обичаше старинни часовници и ретро автомобили. Стиснах устни, за да не се усмихна пред това поредно доказателство за традиционализма му.

— За какво са поемите му?

— Най-вече за любовта и приятелството, макар напоследък с Уолтър да пишат стихове на… по-мрачни теми. От известно време двамата мислят като един.

— По-мрачни ли? — намръщих се аз.

— Те с Уолтър невинаги одобряват случващото се около тях — каза тихо Джордж, а очите му се стрелнаха към минувачите. — Склонни са към нетърпеливост, особено Уолтър, и често лъжат хората с власт. А това е опасно.

— Лъжат значи — повторих бавно. Имах едно любимо стихотворение, което се казваше «Лъжа». Авторът беше неизвестен, но го приписваха на Уолтър Рали. — «Дай на съда добра лъжа, кажи, че гнилото блести»?

— Значи Мат е споделил стиховете с вас. — Джордж пак въздъхна. — С няколко думи успява да предаде цяла палитра от чувства и значения. Завиждам на таланта му.

Стихотворението ми бе известно, но не и връзката на Матю с него. Ала щях да имам достатъчно време вечерта да изследвам литературните постижения на съпруга си. Отказах се от темата и се заслушах в Джордж, който излагаше мнението си, че от авторите се изисква да публикуват прекалено много, за да оцелеят, и че има нужда от прилични редактори, които да не допускат грешки в печатните издания.

— Това е магазинът на Чандлър — посочи Джордж към кръстовище, на което върху платформа бе поставен килнат кръст. Няколко момчета се опитваха да откъртят голямо паве в основата. Не беше нужно да съм вещица, за да предскажа, че това паве скоро щеше да полети към витрината на някой магазин.

Колкото повече се приближавахме към аптеката, толкова по-хладен ставаше въздухът. Също като край «Свети Павел», усетих пак прилив на енергия. Над квартала бе надвиснала потискаща атмосфера на бедност и отчаяние. В северния край на улицата се рушеше старинна кула, а къщите около нея изглеждаха така, сякаш и най-слабият повей на вятъра можеше да ги отнесе. Двама младежи се приближиха към нас и започнаха да ни оглеждат с интерес, но тихото съскане на Пиер ги прогони.