Нощна сянка

«1 ноември 1590 година. Студено и сухо. В ранните часове на утринта се запознах, с ДЧ. След изгрев-слънце пристигнаха ТХ, ХП и УР, все приятели на съпруга ми. Имаше пълнолуние.»

Някой бъдещ учен можеше да заподозре, че тези инициали се отнасят за Нощната школа, особено след като на първата страница е написано името Ройдън, но нямаше как да го докаже. Освен това учените от това време почти не се интересуваха от клюки за интелектуалци. Ренесансовото образование на членовете на Нощната школа им позволяваше да се движат със завидна бързина из древните и модерните езици. Всички знаеха Аристотел наизуст. А когато Кит, Уолтър и Матю заговаряха за политика, енциклопедичните им познания по история и география не позволяваха на никого да следи мисълта им. От време на време Джордж и Том успяваха да се вместят с някое мнение, но заекването и глухотата на Хенри правеха пълноправното му участие в сложната дискусия невъзможно. Той през повечето време мълчаливо наблюдаваше останалите със срамежливо уважение, което бе трогателно, като се имаше предвид, че стоеше по-високо в йерархията от всички в стаята. Ако не бяха толкова много, сигурно и той би успял да се включи в разговора.

Колкото до Матю — той вече не беше замисленият учен, надвесен над резултатите от експериментите си и загрижен за бъдещето на свръхестествените същества. Бях се влюбила в този Матю, но открих, че се влюбвам отново в неговата версия от 16-и век. Бях очарована от всеки нюанс на смеха му и от всяка бърза забележка, която правеше, когато избухваха битки върху някой неуловим аспект на философията. Матю се шегуваше по време на вечеря и си тананикаше по коридорите. Бореше се с кучетата пред камината — два огромни рошави мастифа, кръстени Анаксимандър и Перикъл. В съвременен Оксфорд и съвременна Франция винаги изглеждаше малко тъжен. Но в Удсток беше щастлив, дори когато го улавях, че гледа приятелите си така, сякаш не може да повярва, че са реални.

— Осъзнаваш ли колко много са ти липсвали? — попитах го, когато не успях да се въздържа да не прекъсвам работата му.

— Кръвопийците нямат право да тъгуват за онези, които оставят след себе си — отвърна той. — Иначе ще полудеем. От тях са ми останали много повече спомени, отколкото от други — имам думите им, портретите им. Но дребните неща се забравят — трепването на изражението, звука на смеха им.

— Баща ми държеше карамели в джоба си — прошепнах аз. — Нямах спомен за тях, докато не се озовах в замъка Ла Пиер. — Когато затворих очи, усетих отново аромата на малките бонбони и чух шумоленето на целофана в меката тъкан на памучните му ризи.

— И не би трябвало да се отказваш от този спомен — каза нежно Матю. — Дори и за да се спасиш от болката.

Взе друго писмо и започна да драска нещо. Съсредоточеното изражение се върна на лицето му, а над носа му се вряза малка бръчка. Опитах се да държа писалката под същия ъгъл като него и да топя перото в мастилото със същия ритъм. Наистина се пишеше по-лесно, когато не стискаш на живот и смърт. Поставих перото над листа и се приготвих отново да пиша.

Днес бе Задушница, денят, в който традиционно си спомняме за мъртвите. Всички в къщата говореха за дебелата слана по листата в градината. Пиер ми обеща, че на другия ден ще е дори по-студено.

«2 ноември 1590 година. Заледяване.

Взеха ми мерки за обувки и ръкавици. Франсоаз шие.»

Франсоаз ми шиеше рокля за студеното време и топъл костюм за мразовитата зима, която ни очакваше. Остана в мансардата цяла сутрин, за да рови в изоставения гардероб на Луиза дьо Клермон. Дрехите на сестрата на Матю бяха излезли от мода преди шейсет години. Имаха квадратни деколтета и бухнали ръкави, но Франсоаз ги преправи така, че да отговарят на представите на Уолтър и Джордж за стил и да прилягат по-добре на не толкова пищната ми фигура. Никак не ѝ се искаше да разпори шевовете на една особено великолепна рокля в черно и сребърно, но Матю настоя. След като Нощната школа се бе настанила в дома ни, имах нужда от официално облекло, както и от по-практични тоалети.

— Но лейди Луиза се омъжи с тази рокля, милорд — протестира Франсоаз.

— Да, но за осемдесет и пет годишен старец без живи наследници, с болно сърце и множество богати имения. Мисля, че дрехата отдавна изплати семейната инвестиция в нея — отбеляза Матю. — Ще свърши работа на Даяна, докато не ѝ ушиеш нещо по-добро.