Нощна сянка

— Не ти вдигам скандал — прошепна той и устните му се допряха до ухото ми. — Ти го правиш. И ако мислиш, че ще те докосна, когато съм гневен, жено, много грешиш. — След като ме притисна до колоната на балдахина с ледения си поглед, той се обърна и грабна панталоните си. — Слизам долу. Все ще има някой буден да ми прави компания. — И тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се спря. — И ако наистина искаш да се държиш като елизабетинска жена, престани да поставяш преценката ми под съмнение — произнесе той грубо и излезе.

На следващия ден един вампир, два демона и три обикновени човешки същества ме разглеждаха в мълчание, докато крачех по дървеното дюшеме. Строгата линия на дублета на Матю го правеше да изглежда дори още по-широкоплещест, а черните орнаменти във вид на жълъди и дъбови листа, зашити за бялата му яка, подчертаваха бледността на кожата му. Наклони глава, за да прецени от друга перспектива дали минавам за почтена елизабетинска съпруга.

— Е? — попита той. — Така добре ли е?

Джордж свали очилата си.

— Да. Ръждивият цвят на тази рокля ѝ отива много повече от предишната и приятно подчертава косата ѝ.

— Госпожа Ройдън си е влязла в ролята, Джордж, така е. Но не можем да обясним странния ѝ говор само с това, че идва от п-п-провинцията — каза Хенри с монотонния си бас. Пристъпи напред и оправи диплите на брокатената ми пола. — А и ръстът ѝ. Няма как да го скрием. Тя е по-висока дори от кралицата.

— Сигурен ли си, че не можем да я представим убедително за французойка, германка или холандка? — Изцапаните с мастило пръсти на Том вдигнаха към носа му портокал, покрит със сушени карамфилови цветчета[15]. — Може би госпожа Ройдън все пак би оцеляла в Лондон. Демоните със сигурност ще я забележат, разбира се, но обикновените мъже дори няма да я погледнат втори път.

Уолтър изсумтя развеселено и стана от ниския си стол.

— Госпожа Ройдън има хубава фигура и е необикновено висока. Обикновените мъже между тринайсет и шейсет години ще намерят доста причини да се обърнат след нея. Не, Том, по-добре е да остане тук с вдовицата Бийтън.

— Може би бих могла да се видя с вдовицата Бийтън по-късно, в селото, насаме? — предложих аз с надеждата, че някой от тях ще види логиката и ще убеди Матю да го направим както аз исках.

— Не! — извикаха шест ужасени мъжки гласа.

Франсоаз се появи с две колосани парчета лен и дантела. Гърдите ѝ се надигаха като на възмутена кокошка при вида на боен петел. Тя бе също като мен ядосана от постоянната намеса на Матю.

— Даяна няма да ходи в двореца. Тази яка не е необходима — заяви съпругът ми и направи нетърпелив жест. — Освен това, проблемът е в косата ѝ.

— Нямате представа какво е необходимо и какво не — тросна му се Франсоаз. Макар да бе вампирка, а аз вещица, оказа се, че мненията ни съвпадат неочаквано много, когато ставаше въпрос за глупостта на мъжете. — Коя от двете предпочита мадам Дьо Клермон? — Тя ми подаде пухкаво гнездо от тюл и нещо във формата на полумесец, направен от съшити една за друга снежинки.

Снежинките изглеждаха по-удобни и аз посочих тях.

Докато Франсоаз пришиваше яката за корсажа ми, Матю се опита още веднъж да подреди прилично косата ми. Франсоаз го плесна през ръката.

— Не пипайте!

— Ще пипам жена си, когато си пожелая. И престани да наричаш Даяна «мадам Дьо Клермон» — скара ѝ се той и плъзна ръцете си по раменете ми. — Все очаквам майка ми да влезе през вратата.

Той разтвори яката и дръпна черната кадифена връзка, която криеше карфиците на Франсоаз.

— Мадам е омъжена жена. Гърдите ѝ трябва да са покрити. И без това обикалят достатъчно клюки за новата господарка — протестира Франсоаз.

— Клюки ли? Какви клюки? — попитах аз смръщена.

— Вчера не ходихте на църква и плъзна слух, че или очаквате дете, или сте болна от едра шарка. Онзи еретик свещеникът смята, че сте католичка. Други пък твърдят, че сте испанка.

— Испанка?

— Oui, madame. Някой ви е чул да говорите в конюшните вчера следобед.

— Но аз си упражнявах френския! — Бях добра имитаторка и смятах, че ако подражавам на величествения акцент на Изабо, ще придам повече достоверност на сложната си легенда.

— Синът на коняря си е помислил друго. — Тонът на Франсоаз предполагаше, че объркването на момчето е обяснимо. Тя ме огледа и остана доволна. — Да, вече приличате на почтена жена.

— «Fallaces sunt rerum species»[16] — вметна Кит и вкара малко отрова в думите си, което върна смръщеното изражение на лицето на Матю. — Външността лъже. Никой няма да се върже на театъра ѝ.

— Не е ли малко рано да цитираме Сенека? — И Уолтър погледна окуражително съпруга ми.

— Никога не е рано за стоицизъм — възрази свирепо Кит. — Трябва да си ми благодарен, че не цитирах Омир. Всичко, което чухме напоследък, е нелеп преразказ на «Илиада». Остави гърците на човек, който ги разбира, Джордж, на някого като Мат.

— Преводът ми на Омир още не е довършен! — настръхна Джордж.