Нощна сянка

— Всеки ден копнея за Филип. Слънцето изгрява и сърцето ми проплаква за него. Ослушвам се за гласа му, но чувам само тишина. Жадувам за докосването му. Когато слънцето залязва, си лягам със знанието, че моята половинка си е отишла от този свят и никога повече няма да видя лицето му.

— Ако се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре, не успяваш — каза Сара и сълзите потекоха от очите ѝ.

— Емили умря, за да живее детето на Софи и Натаниъл. Онези, които участваха в убийството ѝ, ще си платят, обещавам ти. Дьо Клермон са много добри в отмъщението.

— А отмъщението ще ме накара ли да се почувствам по-добре? — Сара присви очи.

— Не. Да гледаш как Маргарет израства и става жена ще ти помогне. Това също. — Изабо пусна изрезката в скута на вещицата. — Даяна и Матю се прибират у дома.

Част шеста

Нов свят, стар свят

41.

Опитите ми да стигна до бъдещето на «Старата ложа» от миналото ѝ бяха неуспешни. Съсредоточих се върху вида и миризмата на мястото и видях нишките, които свързваха Матю и мен с къщата — кафяви, зелени и златни. Но те непрекъснато ми се изплъзваха от пръстите.

Затова опитах Сет-Тур. Нишките, свързващи ни с него, бяха обагрени с характерното за Матю съчетание от червено и черно, примесено със сребро. Представих си мястото, пълно с познати лица — Сара и Ем. Изабо и Март, Маркъс и Мириам, Софи и Натаниъл. Но не успях да стигна и до този безопасен пристан.

Решително стъпках надигащата се паника и затърсих сред стотиците възможности алтернативна дестинация. Оксфорд? Метространцията на Блекфрайърс в съвременен Лондон? Катедралата «Свети Павел»?

Пръстите ми продължаваха да се връщат към същата връв в основата и плетката на времето, която бе не копринена и гладка, а твърда и груба. Опипах по нейната виеща се дължина и открих, че това не е нишка, а корен, свързан с някакво невидимо дърво. При осъзнаването на това се препънах като от невидим праг и паднах в гостната на къщата на Бишъп.

У дома. Приземих се на четири крака, вързаните на възли върви се сплескаха между дланите ми и пода. Векове търкане и минаване на стотици крака отдавна бяха изгладили широките борови дъски. Усещах ги познати под дланите си, знак за постоянство в един свят на промяната. Вдигнах глава, почти очаквайки да видя лелите си в антрето. Беше толкова лесно да намеря обратния път до Мадисън, та приех, че те са ни водили. Въздухът в къщата обаче беше неподвижен и безжизнен, сякаш никой не бе стъпвал тук от Вси светии. Нямаше дори призраци.

Матю беше коленичил до мен, все така хванал ме под ръка. Мускулите му трепереха от стреса от пътуването през времето.

— Сами ли сме? — попитах.

Той вдиша миризмите на къщата.

— Да.

От неговия тих отговор къщата се събуди и за миг от безжизнена и неподвижна стана плътна и неспокойна. Матю ме погледна и се усмихна.

— Косата ти. Отново се е променила.

Погледнах надолу и видях не жълтеникавочервените къдри, с които вече бях свикнала, а прави копринени кичури с по-ярък червеникавозлатен оттенък, досущ като косата на майка ми.

— Сигурно е от броденето из времето.

Къщата изскърца и изстена. Усетих, че събира енергия да избухне.

— Това сме просто ние с Матю.

Думите ми бяха успокояващи, ала гласът ми бе остър и със странен акцент. Въпреки това къщата го позна и въздишка на облекчение изпълни стаята. От комина лъхна ветрец, донасяйки непознат аромат на лайка и канела. Погледнах през рамо към камината и напуканите дървени панели около нея и скочих на крака.

— Какво е това, по дяволите?

Под скарата беше израснало дърво. Черният му ствол изпълваше комина и клоните му се бяха набутали през камъка и дървената ламперия.

— Прилича на дървото от алембика на Мери. — Матю приклекна до камината в своите черни кадифени бричове и бродирана ленена риза. Пръстът му докосна малка бучка сребро, вградена в кората. Подобно на моя, гласът му звучеше някак странно.

— Напомня на поклонническата ти значка. — Очертанията на ковчега на Лазар едва се разпознаваха. Приклекнах до него и дългата ми черна пола се разстла по пода.

— Мисля, че да. Ампулата[106] имаше две позлатени кухини за светена вода. Преди да напусна Оксфорд, бях напълнил едната с моята кръв, а другата с твоята. — Погледите ни се срещнаха. — Бяха толкова близо, имах чувството, че никога няма да бъдем разделени.

— Навярно ампулата е била изложена на топлина и частично се е стопила. Щом вътрешността е била позлатена, заедно с кръвта са се освободили и следи от живак.

— Значи дървото е получено от някои от съставките, които има и в arbor Dianae на Мери. — Матю погледна нагоре към голите клони.

Ароматът на лайка и канела се засили. Дървото започна да цъфти — но не с обичайните плодове или цветове. Вместо тях от клоните се появи ключ и лист велум.

— Това е страницата от ръкописа — каза Матю, докато вземаше листа.

— Значи книгата е все още повредена и непълна и през нашия век. Нищо от стореното в миналото не е променило този факт. — Поех дъх, за да се овладея.