Нощна сянка

— Казвате, че го обичате — обърна се Кит към мен с умолително изражение. — Но познавате ли го наистина? Виждали ли сте го как се храни, усещали ли сте глада му, когато край него има топлокръвни? Можете ли да приемете Матю напълно, заедно с мрака и светлината в душата му, както го приемам аз? Вие си имате магиите, с които да се утешавате, но аз не съм напълно жив без него. Поезията излита от главата ми, когато го няма, а само Матю може да види малкото доброта в мен. Оставете ми го. Моля ви.

— Не мога — изрекох просто.

Кит избърса устата си с ръкав, сякаш за да изтрие всяка следа от мен.

— Когато и останалите от Паството разберат за любовта ви към него…

— Моята любов към него е точно толкова забранена, колкото и твоята — прекъснах го. Марлоу трепна. — Но никой от нас не избира кого да обича.

— Ифли и приятелите му няма да са последните, които ще ви обвинят в магьосничество — заяви той с нотка на горчив триумф. — Добре запомнете думите ми, госпожо Ройдън. Демоните често виждат бъдещето ясно като вещиците.

Ръката на Матю се плъзна по талията ми. Познатото студено докосване на пръстите му премина от едната страна на гръдния ми кош до другата, проследи знака, с който ме бяха белязали като принадлежаща на вампир. За Матю той бе въздействащо напомняне за предишния му провал да ме опази. Кит издаде ужасно мъчителен наполовина преглътнат звук, когато видя интимния жест.

— Щом си толкова далновиден, трябваше да предвидиш какво означава предателството ти за мен — каза Матю, като постепенно се отдръпваше от мен. — Махай се от очите ми, Кит, или Бог да ми е на помощ, защото от теб няма да остане нищо, което да се погребе.

— Предпочиташ я пред мен? — Кит гледаше втрещен.

— Винаги. Махай се — повтори Матю.

Кит прекоси бавно стаята, но щом излезе в коридора, ускори крачка. Стъпките му отекнаха по дървените стълби, ставаха все по-бързи и по-бързи, и накрая поеха нагоре към стаята му.

— Ще трябва да го наблюдаваме. — Опърничавите очи на Галоуглас се преместиха от отдалечаващия се гръб на Кит към Хенкок. — Вече не може да му се има доверие.

— На Марлоу никога не е могло да му се има доверие — промърмори Хенкок.

Пиер се шмугна през отворената врата. Изглеждаше като ударен от гръм, а в ръката си носеше ново писмо.

— Не сега, Пиер — простена Матю, седна и посегна към виното си. Раменете му се отпуснаха върху облегалката на стола. — В този ден няма място за още една криза, независимо дали става въпрос за кралицата, страната или католицизма. Каквото и да е, ще почака до сутринта.

— Но… милорд — заекна Пиер и протегна писмото. Матю погледна решителния почерк върху плика.

— Исусе и всички твои светии! — Пръстите му се повдигнаха и докоснаха хартията, след това замръзнаха. Преглътна, докато се опитваше да се овладее. Нещо червено и ярко се появи в ъгъла на окото му, плъзна се надолу по бузата му и капна в гънките на яката му. Вампирска кървава сълза.

— Какво има, Матю? — Погледнах през рамото му, като се чудех какво му бе причинило толкова много мъка.

— А денят още не е свършил — подхвърли нервно Хенкок, докато отстъпваше назад. — Още един дребен проблем се нуждае от разрешаване. Баща ти мисли, че си мъртъв.

В моето време бащата на Матю, Филип, бе вече мъртъв — бе загинал ужасно, трагично и безвъзвратно. Но бяхме в 1590 година, което означаваше, че е все още жив. Откакто бяхме пристигнали, се притеснявах от евентуална среща с Изабо или лабораторната асистентка на Матю, Мириам, както и от последствията, които това можеше да има в бъдещето. Неведнъж си бях мислила какво би станало с Матю, ако се види с Филип.

Минало, настояще и бъдеще се сблъскаха. Ако погледнех към ъглите, със сигурност щях да видя как времето протестира срещу този сблъсък. Но очите ми бяха приковани в Матю и кървавата сълза, изцапала снежнобялата материя на яката му.

Галоуглас започна безцеремонно да разказва:

— След новините от Шотландия и внезапното ти изчезване започнахме да се страхуваме, че си тръгнал на север по заповед на кралицата и си попаднал в капана на тамошната лудост. Търсихме те два дни. Когато не открихме и следа от теб — боже, Матю, нямахме друг избор, освен да кажем на Филип, че си изчезнал. Иначе трябваше да вдигнем под тревога Паството.

— Има и още, милорд. — Пиер преобърна писмото. Печатът му беше като на другите, свързани с Рицарите на Лазар, само че восъкът беше комбинация от черно и червено, а върху него бе залепена древна сребърна монета с изтъркан релеф вместо обичайния герб на ордена. На монетата имаше кръст и полумесец, два от семейните символи на Дьо Клермон.

— Какво му казахте? — Матю бе като хипнотизиран от бледата сребърна луна, плуваща в морето от червено и черно.

— Думите ни вече нямат значение, след като писмото пристигна. До края на следващата седмица трябва да си на френска земя. Иначе Филип тръгва за Англия — промърмори Хенкок.

— Баща ми не може да дойде тук, Хенкок. Невъзможно е.