Нощна сянка

— Разбирам защо свръхестествените същества се страхуват от теб. Ти си член на Паството и имаш властта да ги унищожиш, дори по-лошо — да ги разкриеш пред обикновените хора. Нищо чудно, че вдовицата Бийтън дойде тук, когато ѝ нареди. Но това не обяснява реакцията на хората към теб. Данфорт и Ифли сигурно подозират, че си… кръвопиец. — Усетих се, преди думата вампир да излети от устните ми.

— О, той е в пълна безопасност — подхвърли пренебрежително Хенкок. — Тези мъже са нищожества. За нещастие има вероятност да донесат всичко това на човешки същества, които имат някакви позиции.

— Не му обръщай внимание — каза ми Матю.

— Какви човешки същества? — прошепнах аз.

Галоуглас ахна.

— В името на всичко свято, Матю, виждал съм те да вършиш ужасни неща, но как може да криеш и от съпругата си?

Матю се загледа в огъня. Когато очите му най-накрая срещнаха моите, бяха пълни със съжаление.

— Матю? — подканих го. Възелът, на който се бе вързал стомахът ми, откакто пристигна първата поща, се стегна още малко.

— Те не мислят, че съм вампир. Знаят, че съм шпионин.

6.

— Шпионин? — повторих вцепенена.

— Предпочитаме да ни наричат разузнавачи — вметна язвително Кит.

— Млъквай, Марлоу — изръмжа Хенкок, — да не ти затворя аз устата.

— Кротко, Хенкок. Никой не те приема сериозно, когато избухваш така. — Марлоу издаде брадичката си напред. — И ако не разговаряш с мен възпитано, скоро от сцената ще изчезнат всички онези уелски крале и воини. Ще ви направя до един предатели, слуги или дребни хитреци.

— Какво е вампир? — попита Джордж и посегна с едната си ръка към тетрадката, а с другата — към джинджифиловия сладкиш. Както винаги, никой не му обърна особено внимание.

— Значи ти си нещо като елизабетински Джеймс Бонд… — Погледнах към Марлоу ужасена. Той щеше да бъде убит в бой с ножове в Дептфорд, преди да навърши трийсет, и престъплението щеше да се свърже с дейността му като шпионин.

— Лондонският шапкар близо до «Сейнт Дънстън», който прави такива хубави периферии? Този ли Джеймс Бонд? — засмя се Джордж. — Как можахте да си помислите, че Матю е бил шапкар, госпожо Ройдън?

— Не, Джордж, не този Джеймс Бонд. — Матю все още клечеше пред мен и наблюдаваше реакциите ми. — Беше по-добре да не го знаеш.

— Глупости. — Нито знаех, нито ми пукаше дали това бе подходяща за времето ругатня. — Заслужавам да знам истината.

— Може би, госпожо Ройдън, но ако истински го обичате, безсмислено е да настоявате за това — намеси се Марлоу. — Матю вече не може да прави разлика между истина и неистина. Затова е безценен за Нейно Величество.

— Тук сме, за да ти намерим учител — продължи Матю, впил очи в мен. — Фактът, че съм едновременно член на Паството и агент на кралицата, ще те пази да не пострадаш. В страната не се случва нищо, за което аз да не знам.

— За човек, който твърди, че знае всичко, си блажено невеж за подозренията ми от дни, че нещо се случва в тази къща. Пристигат прекалено много писма. И с Уолтър спорите.

— Виждаш това, което аз искам да видиш. Нищо повече. — Макар уклонът на Матю към властност да растеше неудържимо откакто бяхме пристигнали в «Старата ложа», този път долната ми челюст увисна от тона му.

— Как си позволяваш — произнесох бавно. Матю знаеше, че през целия си живот съм била обградена с тайни. Платих висока цена за това. Станах.

— Седни — процеди той. — Моля те. — И хвана ръката ми.

Най-добрият приятел на Матю, Хамиш Осборн, ме бе предупредил, че тук няма да е същият човек. И как би могъл да бъде, след като този свят бе толкова различен? От жените се очакваше да приемат без възражения това, което мъжете им казват. А сред приятелите си бе съвсем лесно да се върне към старото си поведение и старите модели на мислене.

— Само ако ми отговориш. Искам името на човека, пред когото се отчиташ. Искам също така да знам как се заплете в това. — Стрелнах с поглед племенника на Матю и приятеля му, разтревожена, че това може да е държавна тайна.

— Те вече знаят за Кит и мен — успокои ме Матю, след като проследи погледа ми. Търсеше усилено думи. — Всичко започна с Франсис Уолсингъм. Бях напуснал Англия в края на управлението на Хенри. Прекарах известно време в Константинопол, ходих до Кипър, скитах из Испания, бих се при Лепанто, дори основах печатница в Антверпен — заразказва той. — Това е обичайният път на вампирите. Търсим трагедии, възможност да се пъхнем в чужд живот. Но нищо не ми хареса, затова се върнах у дома. Франция бе на ръба на религиозна и гражданска война. Когато си живял толкова дълго като мен, се научаваш да разпознаваш знаците. Един хугенот, директор на училище, с радост взе парите ми и замина за Женева, където да отглежда дъщеря си в безопасност. Аз приех самоличността на отдавна починалия му братовчед, отидох да живея в къща в Париж и започнах отначало като Матю дьо ла Форе.

— Матю от гората? — вдигнах иронично вежди.