Нощна сянка

— Мадам? — повика ме тихо Ален от вратата.

— Да? — Обърнах се и си избърсах ръцете в диплите на ленената си риза.

Ален огледа втрещен стаята. Тъмната ми рокля без ръкави бе метната върху близкия стол, тежките ми кадифени ръкави висяха от ръба на медна тенджера, а корсажът ми бе закачен на удобна кука на тавана. Макар и сравнително разсъблечена по стандартите на 16-и век, все още бях с корсет, ленена риза с дълги ръкави и висока яка, няколко фусти и огромна пола. Имах далеч повече дрехи, отколкото носех на лекции. Въпреки това се почувствах гола, затова вирнах брадичка, сякаш казвах на Ален, че не бива да казва и дума. Той мъдро извърна поглед.

— Готвачът не знае какво да прави с вечерното хранене — докладва ми той.

Намръщих се. Готвачът винаги знаеше какво да прави.

— Хората от домакинството са гладни и жадни, но не могат да седнат на масата без вас. Щом има някой член на семейството в Сет-Тур, той трябва да открие вечерното хранене. Това е традиция.

Появи се Катрин с кърпа и леген. Потопих пръсти в топлата, ухаеща на лавандула вода.

— Откога чакат? — Взех кърпата от ръката на Катрин. Не беше разумно да позволявам голямата зала да е пълна с гладни топлокръвни и също толкова изгладнели вампири. Наскоро появилата се у мен увереност, че мога да управлявам домакинството на Дьо Клермон, се изпари.

— Повече от час. И ще продължат да чакат, докато от селото не кажат, че Роже затваря за тази вечер. Той има таверна. Студено е и остават много часове до закуската. Сир Филип ми даде да разбера, че… — Той млъкна и ме погледна извинително.

— Vite[40] — казах и посочих разхвърляните си дрехи. — Трябва да ме облечеш, Катрин.

— Bien sur.[41] — Катрин остави легена и тръгна към провесения ми корсаж. Голямото петно от мастило на него сложи край на надеждата ми да изглеждам достолепно.

Когато влязох в залата, се чу стържене на пейки в каменния под. Близо четиридесет същества се изправиха. В шума имаше някакъв упрек. След като седнаха отново, те се нахвърлиха с охота върху дълго отлаганата храна, а аз си отчупих пилешка кълка и отказах всичко друго.

Стори ми се, че мина цяла вечност, преди Матю и баща му да се върнат.

— Даяна! — Съпругът ми заобиколи дървения параван и се озадачи, когато ме видя начело на семейната трапеза. — Очаквах да си горе или в библиотеката.

— Стори ми се по-любезно да седна тук, като знам колко труд хвърли готвачът, за да приготви тази храна. — Погледът ми се плъзна към баща му. — Как беше ловът, Филип?

— Приличен. Животинската кръв е само донякъде хранителна. — Той махна на Ален и хладните му очи се впиха във високата ми яка.

— Достатъчно. — Макар и да не го каза на висок глас, нямаше съмнение, че Матю изрече предупреждение. Всички глави се извърнаха към него. — Трябваше да им дадеш указание да започнат без нас. Нека те отведа горе, Даяна. — Главите се извърнаха към мен и зачакаха отговор.

— Не съм се наяла — отвърнах и посочих чинията си, — нито пък другите. Седнете и пийнете вино. — Матю може и да беше ренесансов принц и като същност, и като стил, но аз нямах намерение да се въртя на пети всеки път, щом ми щракне с пръсти.

Матю седна до мен, а аз се насилих да преглътна още малко пилешко. Когато напрежението стана нетърпимо, станах на крака. Пейките пак изскърцаха в каменния под и всички се изправиха.

— Много бързо се нахрани — изненада се Филип. — Лека нощ тогава, Даяна. Матю, ти се върни веднага след това. Странно, но изведнъж изпитах желание да поиграя шах.

Матю не обърна внимание на протегнатата ръка на баща си. Не си разменихме и дума, докато излизахме от голямата зала и поемахме към семейните спални. На вратата на моята Матю най-накрая успя да се овладее достатъчно, за да рискува да започне разговор.

— Филип се отнася с теб като с високопоставена икономка. Това е нетърпимо.

— Баща ти се държи с мен като с жена от това време. Ще се справя, Матю. — Млъкнах, събрах кураж. — Кога за последен път си пил кръв от същество, което ходи на два крака? — Бях го принудила да пие кръв от мен, преди да тръгнем от Мадисън, а преди това се бе хранил от някакъв безименен топлокръвен в Канада. Няколко седмици преди това бе убил Джилиан Чембърлейн в Оксфорд. Може би и от нея бе пил. Освен в тези случаи през устните му от месеци не бе преминавала никаква друга кръв, освен животинска.

— Защо ме питаш? — попита Матю с остър тон.

— Филип твърди, че не си силен както обикновено. — Стиснах ръката му по-здраво. — Ако имаш нужда да се нахраниш и не искаш кръв от непознат, можеш да пиеш от моята.

Преди Матю да успее да отговори, откъм стълбището се чу смях.

— Внимавай, Даяна. Ние, кръвопийците, имаме остър слух. Предложиш ли един път кръвта си в тази къща, няма да можеш да държиш вълците далеч от себе си. — Филип бе хванал с две ръце резбованата арка над стълбите.

Матю извърна рязко глава, беше бесен.

— Махай се, Филип.

— Вещицата е безразсъдна. Моя отговорност е да се погрижа импулсите ѝ да са под контрол. Иначе може да ни унищожи.

— Вещицата е моя — заяви хладно Матю.