Нощна сянка

— Оженихме се през октомври, след прибирането на реколтата. Бланка вече беше в третия месец. — Значи Матю можеше да изчака, преди да консумира нашия брак, но не бе устоял на чара на Бланка. Точно тази подробност от тяхната връзка не исках да зная.

— Любихме се за първи път през август — продължи той. — Бланка винаги искаше да угоди на другите. Сега, като се върна назад, се чудя дали не е била малтретирана като малка. Не наказвана — всички бяхме наказвани, и то по начини, които съвременните родители не могат дори да си представят, — а нещо повече. То бе пречупило духа ѝ. Съпругата ми бе научена да се поддава на желанията на всички по-възрастни, по-силни и по-нахални. Аз бях всички тези неща и в онази лятна нощ исках да каже «да». И тя каза.

— Изабо ми е разказвала, че двамата сте били много влюбени, Матю. Ти не си я насилил да направи нещо против волята си. — Исках да го утеша, доколкото мога, въпреки че от тези спомени го болеше.

— Бланка нямаше воля. Не и преди да се появи Лукас. Дори тогава тя я упражняваше само когато той беше в опасност или когато аз му се ядосвах. Цял живот е искала да има някой по-малък и по-слаб, когото да закриля. И си мислеше, че непрекъснато се проваля. Лукас не беше първото ни дете и с всяко помятане тя ставаше все по-мека и по-отстъпчива, все по-хрисима. Все по-малко способна да каже «не».

Сюжетът като цяло беше същият, но това не беше историята, която Изабо ми бе разказала за ранния живот на сина си. В нейната ставаше въпрос за силна любов и споделена мъка. Версията на Матю не бе смекчена от тъгата и загубата.

Прочистих гърлото си.

— И тогава се е появил Лукас.

— Да. След като години наред пълнех тялото ѝ със смърт, най-накрая ѝ дадох Лукас. — Той млъкна.

— Нищо не си можел да направиш, Матю. Тогава е било шести век, имало е епидемия. Не си могъл да ги спасиш.

— Можех да се спра и да не вземам нея. Тогава нямаше да имам кого да загубя! — възкликна Матю. — Тя не можеше да отказва, но в очите ѝ имаше неохота, когато правихме любов. Все ѝ обещавах, че този път бебето ще оцелее. Бях готов на всичко…

Болеше ме, че Матю е все още толкова силно привързан към мъртвата си съпруга и мъртвия си син. Техните духове витаеха из това място, както и в душата му. Но поне сега имах обяснение защо странеше от мен: заради това дълбоко чувство за вина и мъката, които носеше със себе си от толкова векове. Може би с времето щях да успея да освободя Матю от Бланка. Станах и отидох при него. Той трепна, когато пръстите ми се озоваха на рамото му.

— Има и още нещо.

Замръзнах.

— Опитах се да пожертвам и собствения си живот. Но Бог не го прие. — Матю вдигна глава. Взря се в изтъркания и издълбан камък пред себе си, след това в тавана.

— О, Матю!

— Седмици наред мислех как ще се присъединя към Лукас и Бланка, но се боях, че те ще са в рая, а Бог ще ме прати в ада заради греховете ми — продължи той делово. — Помолих една от жените в селото за съвет. Тя помисли, че съм обсебен от дух, че Бланка и Лукас не могат да намерят покой, защото са свързани с мен. Когато се качих на скелето, погледнах надолу и си помислих, че духовете им сигурно са в капан под камъка. Ако паднех върху него. Бог може би нямаше да има друг избор, освен да ги пусне. Или пък да ме остави да отида при тях, където и да бяха.

Това бе обърканата логика на отчаян човек, а не на учения с ясното съзнание, когото познавах.

— Бях толкова уморен — промълви той отпаднало. — Но Бог не ме остави да заспя. Не и след това, което направих. Заради греховете ми той ме предаде на същество, което ме превърна в някой, който не може нито да живее, нито да умре, дори не може да намери временен покой в сънищата си. Аз не правя нищо друго, освен да помня…

Матю бе изтощен и му бе ужасно студено. Кожата му бе по-хладна дори от ледения въздух, който ни заобикаляше. Сара сигурно би знаела каква магия да направи, за да облекчи страданието му, но аз не можех да сторя нищо друго, освен да придърпам съпротивляващото му се тяло към себе си и да му дам част от малкото топлина, която имах.

— Оттогава Филип ме презира. Мисли ме за слаб, прекалено слаб, за да се оженя за някоя като теб. — Ето къде бил ключът към усещането му за малоценност.

— Не — възразих рязко, — баща ти те обича. — Филип бе показал много емоции към сина си за краткото ми време в Сет-Тур, но никога презрение.

— Смелите мъже не се самоубиват, освен в битка. Каза това на Изабо, когато тя току-що ме бе трансформирала. Заяви, че нямам куража да бъда кръвопиец. Веднага щом се откри възможност, той ме прати да се бия. «Щом си решил да се разделиш с живота си, каза ми, нека поне да е за някаква по-голяма кауза, а не от самосъжаление.» Никога няма забравя думите му.

Надежда, вяра, смелост — това бяха трите елемента на простото верую на Филип. Матю мислеше, че у него има само съмнение, убеденост и кураж. Но аз бях на друго мнение.

— Измъчваш се с тези спомени от толкова дълго, че вече не виждаш истината. — Застанах с лице към него и коленичих. — Знаеш ли какво виждам аз, когато те погледна? Човек, който много прилича на баща ти.