Нощна сянка

— Зачатие ли? — попита провлачено Филип от вратата. Ботушите му изскръцнаха, когато се отгласна от рамката. — Никой не е споменавал тази възможност.

— Защото е невъзможна. Правил съм секс и с други топлокръвни жени и те никога не са забременявали. Изображението на алхимичната сватба може и да е послание, както казва Даяна, но шансовете да се превърне в реалност са малки. — Матю поклати глава. — Никога никой кръвопиец не е създавал такова дете.

— Никога е дълго време, Матю, както вече ти казах. Колкото до това, че е невъзможно — ходя по тази земя още отпреди човешката памет и съм виждал неща, които по-късни поколения отхвърлиха като митове. Някога имаше същества, които плуваха като риби в морето, и други, които размахваха светкавици вместо мечове. Вече ги няма, заменени са от нови. «Промяната е единственото постоянно нещо на този свят.»

— Хераклит — промърморих аз.

— Най-мъдрият от всички — каза Филип, доволен, че съм познала цитата. — Боговете обичат да ни изненадват, когато станем самодоволни. Това е любимото им забавление. — Огледа необичайния ми тоалет. — Защо си облякла ризата и чорапите на Матю?

— Той ми ги даде. Подобни дрехи носим в моето време и Матю искаше да ми е удобно. Мисля, че сам е зашил чорапите един за друг. — Завъртях се, за да покажа ансамбъла. — Кой да знае, че мъжете от семейство Дьо Клермон могат да въртят игла, дори да направят прав шев?

— Да не мислиш, че Изабо ни е кърпила скъсаните дрехи, когато сме се връщали от битки?

Представата как Изабо шие тихо и чака мъжете да се приберат у дома, ме накара да се изкикотя.

— Едва ли.

— Виждам, че си я опознала добре. Щом си решила да се обличаш като момче, сложи си поне панталони. Ако свещеникът те види, сърцето му ще спре и ще трябва да отложим утрешната церемония.

— Но аз няма да излизам навън — казах и се намръщих.

— Искам да те заведа на едно място, свято за старите богове, преди да се ожените. Не е далеч — додаде Филип, когато Матю пое дъх, за да възрази. — И искам да бъдем сами, Matthaios.

— Ще се срещнем в конюшните — съгласих се без колебание. Известно време на чист въздух щеше да ми даде желаната възможност да си проветря главата.

Излязох и се насладих на щипането на студа по бузите и зимното спокойствие на провинциалния пейзаж. Скоро с Филип стигнахме до върха на хълм, който беше по-плосък от повечето заоблени хребети край Сет-Тур. В земята бяха забити продълговати камъни. Направи ми впечатление, че са странно симетрични. Макар и да бяха стари и обрасли, си личеше, че не са естествено появили се. Бяха дело на човешка ръка.

Филип слезе от коня си и ми направи знак да сторя същото. След като скочих на земята, той ме хвана за лакътя и ме преведе през две странни купчини към равна, покрита със сняг повърхност. Девствената ѝ белота бе нарушена само от следи на диви животни — сърцевидните копита на елени, петпръстите следи от мечки, комбинация от триъгълни и овални форми на вълчата лапа.

— Какво е това място? — попитах приглушено.

— Някога тук се е издигал храм, посветен на Диана. От него се откривала гледка към горите и равнините, в които обичали да тичат елени. Тези, които почитали богинята, садели наоколо сред местните дъбове и елши свещени кипариси, които да пазят мястото. — Филип посочи тънката зелена ограда. — Исках да те доведа тук, защото като бях дете, много преди да стана кръвопиец, булките идваха в храм като този преди сватбата си и правеха жертвоприношение за богинята. Тогава я наричахме Артемида.

— Жертвоприношение? — Устата ми пресъхна. Бяхме преживели достатъчно кръвопролития.

— Без значение колко се променяме, важно е да помним миналото и да го почитаме. — Филип ми подаде нож и кесия, чието съдържание мърдаше и звънтеше. — Също така е мъдро да поправим старите злини. Богинята невинаги е била доволна от действията ми. Искам да се уверя, че Артемида ще получи полагащото ѝ се, преди синът ми да се ожени утре. С ножа ще отрежеш кичур от косата си. Тя е символ на девствеността и е обичаен дар. Парите са символ на цената ти. — Гласът на Филип се снижи до заговорнически шепот. — Заслужаваш повече, но трябваше да оставя достатъчно и за бога на Матю.

Филип ме заведе до малък пиедестал в средата на срутената постройка. Върху него имаше най-различни предмети — дървена кукла, детска обувка, купа с мокро жито, покрито с тънък слой сняг.

— Изненадана съм, че хората продължават да идват тук — казах.

— Из цяла Франция жените все още се покланят пред пълната луна. Подобни навици умират трудно, особено онези, които са пазели хората в тежки времена. — Филип пристъпи към импровизирания олтар. Не се поклони, не коленичи, не направи нищо от познатите жестове на уважение към божеството, но когато заговори, гласът му бе толкова тих, че се напрягах, за да го чуя. Не разбирах почти нищо от странната смесица от гръцки и английски. Но тържествените му намерения бяха очевидни.