— Там Пелей видял за първи път Тетида, дъщерята на морския старец Нерей, който не можел да лъже и предсказвал бъдещето. От баща си тя имала дарбата да пророкува и можела да се превръща в течаща вода, в буен огън и въздух. Въпреки че била красива, никой не я искал за съпруга, защото оракул предсказал, че синът ѝ ще е по-силен от баща си. Пелей се влюбил в Тетида въпреки пророчеството. Но за да се ожени за такава жена, трябвало да е достатъчно силен, за да я задържи, докато тя се превръща от една стихия в друга. Пелей отвел Тетида от острова и я заключил в сърцето си, докато тя ставала ту змия, ту лъвица. Когато отново се превърнала в жена, той я завел у дома и двамата се оженили.
— А детето? Наистина ли синът на Тетида унищожил Пелей, както гласяло пророчеството? — прошепна една жена, когато Филип млъкна, но пръстите му продължиха да дърпат струните на кифарата.
— Синът на Пелей и Тетида бил велик герой, воин с благословен живот и благословена смърт. Наричал се Ахил. — Филип се усмихна на жената. — Но това е история за друга вечер.
Бях доволна, че баща му не разказа всичко за сватбата и началото на Троянската война. И дори още по-щастлива, че не спомена нищо за младостта на Ахил: за ужасните магии, с които майка му се опитвала да го направи безсмъртен като нея, и за неконтролируемия гняв на младия мъж, който причинявал много повече проблеми от прочутата му пета.
— Това е просто легенда — прошепна ми Матю, когато усети нервността ми. Но най-често най-важните истории се оказваха тези, разказвани отново и отново, точно както изтърканите ритуали за почест, брак и семейство бяха най-свети за хората, макар да се правеха, че ги пренебрегват.
— Утре е важен ден, за който всички копнеехме.
Филип стана с кифарата в ръце.
— По традиция булката и младоженецът остават разделени до сватбата.
Още един ритуал — последна кратка раздяла преди цял живот заедно.
— Но булката може да даде на младоженеца някакъв знак за обич, за да е сигурна, че няма да я забрави в самотните часове на нощта — добави Филип и очите му палаво просветнаха.
Матю и аз станахме. Пригладих полата си, но вниманието ми бе привлечено от неговия дублет. Забелязах, че шевовете са изключително фини, малки и равни. Нежни пръсти повдигнаха брадичката ми и аз потънах в хармонията от меки извивки и остри ъгли по лицето на Матю. Докато се гледахме, вече нямахме никакво усещане, че играем театър. Стояхме насред залата, заобиколени от гости, но целувката ни беше магия, която ни отнесе в наш собствен интимен свят.
— Ще се видим утре следобед — прошепна Матю до устните ми, когато се отделихме.
— Ще съм онази с воала. — Повечето булки не носеха воали през 16-ти век, но те бяха древен обичай и Филип бе заявил, че няма да позволи негова дъщеря да влезе незабулена в църква.
— Ще те позная навсякъде — отвърна той и ми се усмихна ослепително, — със или без воал.
Очите му трепнаха, когато Ален ме изведе. Усещах хладното им немигащо докосване дълго след като напуснах залата.
На следващия ден Катрин и Жоан бяха толкова тихи, че задрямах, докато изпълняваха сутрешните си задължения. Слънцето бе почти напълно изгряло, когато те най-накрая дръпнаха балдахина и обявиха, че е време за ваната ми.
В стаята ми влезе цяла процесия от жени с кани, които бъбреха като свраки и пълнеха огромна медна вана, която подозирах, че основно се ползва за направата на вино или сайдер. Но водата беше топла, като от съвременен водопровод, а медният съд задържаше прекрасната топлина, така че нямах намерение да издребнявам. Простенах от удоволствие, когато се потопих под повърхността.
Жените ме оставиха да се накисна. Забелязах, че малкото ми вещи — книги, бележките ми по алхимия и записаните окситански изрази — бяха изчезнали. Както и дългата ниска ракла, в която държах дрехите си. Попитах Катрин, а тя ми обясни, че всичко е преместено в покоите на милорд в другия край на замъка.
Вече не бях предполагаемата дъщеря на Филип, а съпругата на Матю. Собствеността ми бе преместена според новото ми положение.
Верни на дълга си, Катрин и Жоан ме извадиха от ваната и ме подсушиха. Всичко това се случи, докато часовникът удари един. Наглеждаше ги Мари, най-добрата шивачка в Сен Люсиен, която бе дошла да довърши последните детайли по работата си. Приносът на селския шивач мосю Бофий към сватбената ми рокля не получи признание.
Ако трябва да бъда честна към Мари, La Robe[51] (мислех за тоалета си само на френски и винаги с главни букви) беше впечатляваща. Как бе успяла да я ушие за толкова кратко време бе дълбоко пазена тайна, макар да подозирах, че всяка жена в околността ѝ бе помогнала поне с един бод. Преди Филип да обяви, че ще се омъжвам, планирахме сравнително семпла рокля от тежка кремава коприна. Настоявах само за един чифт ръкави, не два, и висока яка, която да ме пази от зимния студ. Казах на Мари, че няма нужда да си създава главоболия с бродерии. Също така отказах и ужасната клетка за птици, която щеше да поддържа полата ми разперена във всички посоки.