Нощна сянка

Матю седеше на върха на покрива. В двете му ръце имаше по едно писмо, а лицето му бе смръщено. Когато ме забеляза, се плъзна по наклона и се приземи с грациозността на котка. Щастието и лековатото му бъбрене от тази сутрин вече бяха само спомен. Свали си дублета от ръждясалата скоба за факла. Облече го и дърводелецът изчезна, на негово място отново се появи принцът.

— Агнес Сампсън се е признала за виновна по петдесет и три обвинения във вещерство. — Матю изруга. — Шотландските власти тепърва ще разберат, че трупането на обвинения прави всяко едно от тях да изглежда по-неубедително. Дяволът бил казал на Сампсън, че крал Джеймс е най-големият му враг. Елизабет сигурно е доволна, че не тя е на първо място.

— Вещиците не вярват в дявола — подчертах. От всички странни неща, които хората разправяха за вещиците, това бе най-невероятното.

— Повечето същества биха повярвали във всичко, което обещава да сложи край на непосредственото им нещастие, ако са гладували, изпитвали жажда или са били измъчвани със седмици. — Матю прокара пръсти през косата си. — Колкото и да са ненадеждни, признанията на Агнес Сампсън дават доказателства, че вещиците се бъркат в политиката, точно както твърди крал Джеймс.

— И така нарушават споразумението — добавих аз. Разбрах защо Агнес бе така яростно преследвана от шотландския крал.

— Да. Галоуглас иска да знае какво да прави.

— Ти какво направи, когато беше тук… преди?

— Оставих да убият Агнес Сампсън, без да се съпротивлявам — подходящо гражданско наказание за престъпление, което е извън обсега на закрилата на Паството. — Очите му срещнаха моите. Вещицата и историкът у мен бяха в конфликт пред невъзможния избор.

— Тогава отново ще трябва да си премълчиш — изрекох аз. Историкът спечели битката.

— Но моето мълчание ще означава нейната смърт.

— А ако се съпротивляваш, ще промениш миналото, вероятно с невъобразими последствия за настоящето. И аз като теб не искам вещицата да умре, Матю. Но ако започнем да променяме нещата, къде ще спрем? — Поклатих глава.

— Значи отново просто да наблюдавам трагичните събития в Шотландия. Ала този път всичко ми изглежда толкова по-различно — каза той с неохота. — Уилям Сесил ми нарежда да се върна у дома, за да събера информация за кралицата какво се случва в Шотландия. Трябва да се подчиня, Даяна. Нямам избор.

— Щеше да се наложи да се върнем в Англия и без заповедта на Сесил. Приятелите на Шампие са забелязали, че е изчезнал. Най-добре да тръгнем веднага. Филип вече е организирал заминаването ни просто за всеки случай.

— Такъв си е баща ми — каза Матю и се засмя тъжно.

— Съжалявам, че ще трябва да тръгнем толкова скоро — прошепнах аз.

Матю ме придърпа към себе си.

— Ако не беше ти, последният ми спомен от баща ми щеше да е от един пречупен човек. Горчивото трябва да се изпие заедно със сладкото.

През следващите няколко дни Матю и баща му минаха през ритуал на сбогуване, който сигурно беше нещо обичайно за тях. Но сега беше различно. Защото следващия път в Сет-Тур щеше да се върне различен Матю, който нямаше да знае нищо за мен, нито за бъдещето на Филип.

— Хората от Сен Люсиен са свикнали с компанията на кръвопийци — увери ме Филип, когато се притесних как Тома и Етиен ще успеят да опазят тайната. — Идваме и си отиваме. Те не задават въпроси и ние нищо не обясняваме. Винаги е било така.

Въпреки това Матю държеше плановете му да са ясни. Дочух го да разговаря с Филип след един сутрешен спаринг в плевнята.

— Последното, което ще направя, преди да се върнем в нашето време, ще е да ти изпратя съобщение. Бъди готов да ме пратиш в Шотландия да подсигуря съюза на семейството с крал Джеймс. Оттам трябва да отида в Амстердам. Холандците ще отварят търговски коридори към Изтока.

— Ще се справя, Матю — каза кротко Филип. — Дотогава очаквам редовно да се обаждаш от Англия и да пращаш новини как сте двамата с Даяна.

— Галоуглас ще те държи в течение на приключенията ни — обеща му Матю.

— Не е същото като да чуя вест от теб — изтъкна Филип. — Ще е много трудно да не злорадствам за това, което знам за бъдещето ти, ако започнеш да ми се надуваш, Матю. Някак си ще се справя и с това.

Времето ни играеше номера през последните няколко дни в Сет-Тур, първо се влачеше, след това се ускоряваше без предупреждение. На Бъдни вечер Матю отиде заедно с по-голямата част от домакинството до църквата, за да присъства на месата. Аз останах в замъка и намерих Филип в кабинета му от другата страна на голямата зала. Той както винаги пишеше писма.

Почуках на вратата. Беше формалност, тъй като без съмнение бе усетил, че се приближавам още когато бях напуснала кулата на Матю, но не ми се струваше редно да нахлуя непоканена.

— Introite.[60] — Същото бе казал и когато пристигнахме, но сега, когато го познавах по-добре, не звучеше чак толкова плашещо.

— Извинявай, че те безпокоя, Филип.

— Влез, Даяна — покани ме той и потри очи. — Катрин намери ли сандъците ми?