Нощна сянка

— Да, и кутиите за чашата и писалката също. — Той настоя да взема красивия му комплект за пътуване. Всеки негов елемент бе направен от твърда кожа и можеше да издържи на сняг, дъжд и грубо отношение. — Исках да ти благодаря, преди да тръгнем, и то не само за сватбата. Ти поправи нещо в Матю, което се бе пречупило.

Филип отблъсна стола си назад и се загледа в мен.

— Аз би трябвало да ти благодаря, Даяна. Семейството се опитваше да поправи пречупената душа на Матю повече от хиляда години. Ако правилно съм запомнил, на теб ти отне по-малко от четиридесет дни.

— Той не беше такъв — казах и поклатих глава. — Не и преди да дойдем тук, при теб. В него цареше мрак, през който не можех да проникна.

— Човек като Матю никога няма да бъде напълно свободен от сенките. Но вероятно се налага да прегърнеш мрака, за да го обичаш — отбеляза Филип.

— «Не се отказвай от мен, защото съм мрачен и сенчест» — промълвих аз.

— Не разпознавам цитата — призна Филип и се намръщи.

— От една алхимична книга е, показах ти я по рано — «Aurora Consurgens». Изречението ми напомня за Матю, но все още не знам защо. Ала ще разбера.

— Приличаш ми на този пръстен — каза Филип и потупа с пръст по масата. — Едно от хитрите послания на Изабо.

— Искаше да знаеш, че тя одобрява брака ни — отвърнах и опипах с палеца си успокояващата тежест на пръстена.

— Не. Изабо е искала да ми каже, че одобрява теб. И ти си издръжлива също като златото, от което е направен. Криеш много тайни, също както халките на пръстена крият стиховете от чужди очи. Но камъкът най-добре те представя: ярък на повърхността, огнен отвътре и невъзможен за чупене.

— О, аз съм чуплива — казах тъжно. — Можеш да счупиш диамант с обикновен чук.

— Видях белезите, които Матю е оставил по теб. Подозирам, че има и други, които не се виждат. Щом тогава не си се разпаднала, значи няма да го направиш и сега. — Филип заобиколи масата. Целуна ме нежно по бузите и очите ми се насълзиха.

— Трябва да вървя. Тръгваме утре рано сутринта. — Понечих да изляза, но се обърнах и прегърнах широките рамене на Филип. Как е било възможно да пречупят такъв човек?

— Какво има? — промърмори той. Бях го сварила неподготвен.

— И ти няма да си сам, Филип дьо Клермон — прошепнах страстно. — Ще намеря начин да бъда с теб и в мрака, обещавам ти. И тогава, когато си мислиш, че целият свят те е изоставил, аз ще бъда до теб и ще ти държа ръката.

— Как би могло да бъде по друг начин, след като си в сърцето ми — каза кротко Филип.

На следващата сутрин няколко свръхестествени същества се събраха във вътрешния двор, за да ни изпратят. Готвачът ми бе приготвил всякакви видове закуски и ги бе сложил в дисагите на Пиер, а Ален бе натъпкал останалото свободно място с писма до Галоуглас, Уолтър и множество други получатели. Катрин стоеше до мен с подпухнали от плач очи. Тя искаше да тръгне с нас, но Филип не ѝ позволи.

Там беше и самият Филип, който ме притисна в мечешката си прегръдка. Поговори тихо с Матю няколко минути. Матю кимна.

— Гордея се с теб, Matthaios — заяви Филип и го прегърна набързо. Матю леко залитна към баща си, когато той го пусна, не искаше да се откъсва от него.

Когато се обърна към мен, на лицето му вече бе изписана решителност. Помогна ми да се кача на седлото, преди с лекота да скочи на гърба на своя кон.

— Khaire, татко — каза Матю с блеснали очи.

— Khairete, Матю и Даяна — отвърна Филип.

Матю не се обърна да види за последен път баща си, гърбът му оставаше все така изправен. Беше впил очи в пътя, с лице към бъдещето, не към миналото.

— Сбогом, Филип — прошепнах аз с надеждата вятърът да донесе думите ми до него.

14.

— Изабо, добре ли си?

— Разбира се. — Изабо разтвори кориците на безценна стара книга и я разтръска със страниците надолу.

Емили Мадър я изгледа подозрително. Библиотеката беше в пълен хаос. Останалата част от замъка беше като по конец, но през това помещение сякаш беше минало торнадо. Навсякъде бяха пръснати книги. Някой ги бе свалил от полиците и ги бе разхвърлял по всяка налична повърхност.

— Тука някъде е. Той трябва да е знаел, че децата са заедно. — Изабо хвърли книгата и посегна към друга. Библиотекарската душа на Емили се гърчеше от болка пред това грубо отношение към книгите.

— Не разбирам. Какво търсиш? — Тя взе зарязания том и внимателно го затвори.

— Матю и Даяна се връщат в 1590 година. Аз тогава не бях у дома, а в Трир. Филип сигурно е знаел за новата съпруга на Матю. Трябва да ми е оставил послание. — Косата на Изабо обрамчваше лицето ѝ и стигаше чак до кръста. Тя я отмахна нервно, за да не ѝ пречи. След като погледна под гръбчето на книгата и разлисти страниците на последната си жертва, сряза корицата с острия нокът на показалеца си. И там не намери нищо скрито и изфуча отчаяно.

— Но това са книги, не писма — каза внимателно Емили. Не познаваше добре Изабо, но бе чувала ужасни легенди за нея и за действията ѝ в Трир, а и на други места. Матроната на семейство Дьо Клермон не бе приятелка на вещиците и макар че Даяна ѝ имаше доверие, Емили още не смееше да ѝ се довери.