Обещанието на розата

— Нося и други вести — каза Джефри. — Повикаха ме в двора. Моите шпиони ми казаха, че ще бъда разпитан какво точно притежавам и най-вече колко рицари и въоръжени мъже ми служат. — Той почервеня. — Но по-скоро искат да получат списък на имуществата на епархията.

Това беше наистина изумителна вест. Може би това беше дело на новия архиепископ, а може би не. Стивън вдигна вежда и отговори:

— А мен ме изпратиха до Карлайл, за да разузная дали може да бъде превзет.

— И възможно ли е? — попита Джефри, докато потрепваше с дългите си пръсти по нащърбената маса.

— Да.

— Е, поне засега бъди сигурен, че Руфъс мисли не за нашествие, а за изкупление на греховете си — прошепна Джефри.

— Може би страхът от смъртта ще промени всичките му планове — изрече мрачно Стивън. — Удържахме този толкова крехък мир за кратко време. Не ми се иска той да свърши, особено пък по наша вина.

— Дори ако кралят реши да не воюва — каза Джефри — и ти си сигурен, че татко полага всички усилия да го удържа от това намерение, онзи негодник Малкълм пак ще наруши мира. Той е варварин и никога няма да се промени.

Джефри беше прав. Стивън знаеше, че е само въпрос на време скъпоценният мир да бъде нарушен по един или друг начин. Малкълм Кенмор се беше заклел във вярност на Уилям Руфъс в Абърнети преди две години, но това нямаше да възпре вероломството му. Никога не го беше спирало. Рано или късно Малкълм неизбежно ще нахлуе в Нортъмбърланд. Последното му нашествие, макар и неуспешно, причини големи вреди на най-северните владения на Стивън. Тези владения бяха загубили реколтата си. Миналата зима на Стивън му се наложи да харчи от малкото си пари, за да внесе допълнително храна. Иначе северните му васали щяха да гладуват. На някои от неговите наемници още не беше платено за тази кампания. Женитбата му с Адел Бофор ще разреши и този проблем наред с доста други. Внезапно Стивън усети, че мисли не за мира и войната, а за пленничката си. Защо, за бога, тя продължи да му се противи, докато не стана твърде късно?

— Е, кое е това гласовито момиче? — подкачи го Джефри, който сякаш четеше мислите му.

Стивън почервеня въпреки волята си. Нима чувствата му бяха изписани на лицето?

— Просто е любовница. Не желая да говорим повече по този въпрос.

— Твоя любовница! — Джефри му се присмя. В гласа му се долавяше недоверие. — Как не те е срам, милорд, да държиш любовница в навечерието на сватбата си? Да ти наложа ли епитимия2?

— Не, благодаря.

Джефри отново заговори сериозно.

— Изненадан съм, че си довел тук любовница, братко. Внимавай какво правиш. Новините се разпространяват много бързо, особено пък когато могат да разрушат живота на хората. Нали не искаш да провалиш женитбата си за наследничката на Есекс. Лейди Бофор никак не ми прилича на жена, която е склонна да ти влезе в положението или… да ти прости.

— Първо Бранд, сега и ти — изрече гневно Стивън. Думите на Джефри му напомниха доста неприятно за трудното положение, в което беше изпаднал. — Не съм някое глупаво момченце, за да ме мъмрите така. Лейди Бофор ще застане с мен пред олтара на Коледа.

В този миг, преди Джефри да успее да отговори, някакъв шум накара и двамата братя да се обърнат към стъпалата. Стивън подскочи в стола си, когато пленницата му залитна иззад завоя и замръзна на място, без да откъсва поглед от него. Явно беше загубила равновесие, докато се е била прилепила към стената и е подслушвала. Тя гледаше само него. Щеше да бъде мъртъв, ако погледите имаха способността да убиват.

Стивън се усмихна бавно. Неусетно и за себе си се беше изправил. Усети прилива на кръв в слабините си. Припомни си най-ярките детайли от изминалата нощ. Как само го бе предизвиквала, а после как се подчини на волята му. Никак не беше доволен от това, което виждаше.

— Шпионираше ли брат ми и мен, госпожице? — Той понечи да слезе от подиума.

Тя се изправи и опря гръб в стената.

— Не.

Стивън все още се усмихваше. Това бе усмивката, която се появяваше на лицето му тогава, когато се намираше пред някой особено опасен враг. Спря пред нея. Погледите им се сблъскаха.

— О-о, момичето от снощи — отбеляза Джефри с явен интерес, докато ги гледаше двамата. — Никога не си правил по-добър избор, Стивън. Тя е истинска красавица.

Стивън изгледа мрачно брат си през рамо.

— Напълно съм съгласен с теб — гласът не прикриваше чувствата му.

Мери стисна юмруци и потрепера. Вбеси се, че той я обсъжда така, сякаш нея я няма. Но се разяри най-вече от това, което узна току-що — че надменният норманин е сгоден за друга.

— Той няма да ни запознае — изрече любезно Джефри и я подтикна да го погледне. Блясъкът в очите му съвсем не беше толкова учтив. — Несъмнено се страхува, че ще ни сравните и той ще ви падне в очите. — Джефри й се усмихна.

Мери го изгледа вбесено. Той не я измами и за миг. Мъжът носеше дългата черна роба на прелат, но в него нямаше нищо свято. Никой мъж, посветен на бога, нямаше такова лице, нито пък гледаше така. Несъмнено, той беше женкар и разполагаше с голяма власт. Същевременно беше и Де Уорън, което автоматично го превръщаше във враг.