Обещанието на розата

— Не е нужно да ви сравнявам, за да ми падне в очите — отсече тя. Погледът й отново се върна върху Стивън.

Джефри се стресна и се разсмя. Стивън също се развесели.

— Снощи имаше доста добро мнение за мен, госпожице. Мери стана аленочервена.

— Ти доказа, че си един звяр във всяко отношение, норманино — изсъска тя. Беше бясна. — Само един звяр би говорил така с мен пред чужди хора.

Тя му обърна надменно гръб. Беше слязла на долния етаж, защото се беше събудила и не й се спеше повече. Още по-малко й се стоеше в леглото — сякаш очаква норманинът да й достави ново удоволствие. Всъщност почти не беше спала. Само се преструваше, че спи, след като той най-сетне я остави на мира. Стивън спа дълбоко и беззвучно до нея.

Никога не се беше срамувала толкова от себе си. Когато тя дойде при него, целомъдрието й беше непокътнато. Тогава възнамеряваше да му окаже съпротива. Ако я беше изнасилил, тя щеше да има всички основания да се гордее със себе си, но съвсем не беше станало това. Съпротивата й беше почти символична. Той я съблазни без никакви затруднения. Докато норманинът спеше, а после излезе от стаята, Мери беше преследвана от натрапчивите спомени за най-малките подробности на тяхната любовна нощ, колкото и да се мъчеше да ги изтрие от паметта си. Не искаше да изпитва повторно това, което той беше събудил у нея, но бе невъзможно да спре да мисли за миналото.

Мери усещаше, че е провалила страната си и краля, че е провалила и двамата си родители, че е провалила Дъг и себе си.

Все пак не беше загубила съвсем войната — той още не знаеше, че тя е дъщеря на крал Малкълм. Закле се, че никога няма да узнае, дори ако това означава, че ще трябва да споделя леглото му и занапред. Постара се да не мисли за тази възможност, не смееше да мисли за нея. Вместо това трябва да се съсредоточи върху задачата как да оцелее.

Мери усети погледа на Стивън. Кожата я засърбя. Пак се озова срещу него. Погледът му беше ясен и съсредоточен. Тя пламна въпреки гнева си.

Адел Бофор. Яростта, която я обзе, нямаше нищо общо с гнева, който изпитваше по-рано. Адел Бофор. Коя беше тази Адел Бофор? Те говориха за нея с голямо уважение. Очевидно беше и красива, и богата наследница. О, как й се искаше да му каже, че е дъщеря на крал Малкълм, че е принцеса и много по-значителна фигура от която и да е английска мома!

Стивън заговори и привлече вниманието й.

— Наричай ме, както искаш, госпожице. Имаш възможност да намериш най-добрия или най-лошия изход от ситуацията. Това няма да промени намеренията ми. Ти успя само да събудиш интереса ми. Предлагам ти да се възползваш от това.

— Ти, разбира се, получи това, което искаше — изрече Мери неуверено. — По-силен си от мен и явно имаш много по-голям опит. Но това не променя моите намерения. Няма да ти стана любовница, въпреки онова, което се случи снощи. Твоя затворничка съм и нищо повече. Принуждаваш ме насила да понасям твоето ухажване. Запомни това, норманино.

— Предпочитам да си спомням някои действия, не думите.

Самодоволството му беше непоносимо.

— Тогава сигурно си спомняш всички мои постъпки! Нима бях покорната играчка, която ти се искаше, норманино.

Той я погледна.

Тя се усмихна, в случай че той не я е разбрал.

— Снощи ти спечели само една битка. А големият въпрос е коя съм, нали. Вярвам, че накрая ще спечеля тази война.

Кръвта нахлу в лицето на Стивън. Джефри, който стоеше над него на подиума и се преструваше, че не ги чува, се задави.

Мери трепереше, но не беше в състояние да се спре. Победата беше толкова сладка.

— Никога — заяви му тя. — Никога няма да получиш отговорите, които искаш, поне не от моите уста.

Мина доста време, преди Стивън да се овладее. Стискаше зъби, свил ръце в юмруци. Лицето му беше потъмняло. Мери не желаеше да се свива унизено пред него, въпреки че сърцето й се гърчеше от страх. Всеки друг мъж отдавна би я набил за дързостта и нахалството й. Вече съжаляваше за дръзките си думи.

— Госпожице — каза Джефри, който междувременно беше слязъл от подиума и беше застанал до Стивън. Мери видя, че той е хванал здраво ръката на брат си. — Престанете. Брат ми не бие дори кучетата си, но се страхувам, че го предизвикахте твърде много.

Стивън изрева, преди Мери да отговори:

— Не! Остави я да говори каквото си иска — той се усмихваше свирепо. — Много ме удивявате, госпожице. Но не се бой. Не е важно, че не завладях разума ви, нали завладях тялото ви. Боят е прекалено слабо наказание за вас. Сещам се за много по-интересни и забавни наказания.

Мери пребледня.

— Госпожице? — попита той предизвикателно.

Тя остана неподвижна за миг. Спомняше си как бе завладял тялото й. Представяше си изтънчените мъчения, които той ще й наложи. Изведнъж й се стори, че се задушава и не успя да отговори.

— Какво криеш? — попита Стивън.

Мери не каза нищо. Още размишляваше над думите му.

Но Стивън вече се беше овладял напълно. Погледна брат си.