Обещанието на розата

— Много често — каза Изабел, вече без да се усмихва. — Но не дами, а само кухненски прислужници и проститутки. Ти си различна.

Мери не каза нищо. Отиде до прозореца и погледна навън. Реши да се опита да избяга веднага. Притисна още по-силно ръце към тялото си.

— Не намираш ли, че Стивън е хубав?

Мери не пожела да отговори. Представи си с нежелание как Стивън прегръща страстно някаква уличница и с мъка пропъди видението. Стисна грапавия каменен ръб. Стоеше с гръб към Изабел.

— Изабел, щом сме еднакви на ръст, ще ти е възможно ли да ми дадеш някоя дреха, в която да изглеждам по-прилично, отколкото в тези жалки парцали, които нося сега?

Изабел примигна.

Сърцето на Мери затупа гръмко. Усети, че не е постъпила никак хитро. Но толкова искаше да избяга, че не се сдържа. А Изабел светна от радост.

— Разбира се! Как не се сетих! Ти си дама, а никоя дама няма да търпи дълго тези мръсни дрехи. С удоволствие ще ти дам нещо.

Мери беше облечена в светлосиня туника и сребрист пояс, сребристи панталони и тъмносини пантофи. Пурпурното й наметало бе подплатено с катеричи кожи. Двете с Изабел слязоха бавно по стълбата. Мери съжаляваше, че използва момичето толкова безскрупулно. Изабел беше умна, духовита и вироглава. Приличаше по характер доста на самата Мери. Имаше още много прилики между тях двете, защото и Изабел беше отраснала с много братя и бяха любимки на могъщите си родители. Мери си помисли, че при други обстоятелства сигурно щяха да станат истински приятелки. Но това, разбира се, бе невъзможно.

Мери се напрегна. Норманинът беше долу, чуваше ясно гласа му. Беше зает с делата по управлението на владенията си. При него бяха шамбеланът, управителят и двамата му братя. Мери се вслуша във високия му, малко дрезгав глас. Явно разговаряше в момента с някакъв арендатор, който го молеше за малка отстъпка.

Ще й позволят ли да излезе от замъка заедно с Изабел?

Малко окуражаване, и Изабел предложи да й покаже понито си, което случайно беше от Хебридите. Това бяха група северни острови, които принадлежаха на Шотландия. Там бе пратен на заточение чичото на Мери, Доналд Бейн. Мери прие предложението на момичето. Несъмнено това ще се окаже единственият й шанс да избяга преди смрачаване. Мери не желаеше да мисли повече за това, което я очакваше, ако не успее да се измъкне. Стори й се, че в гърдите й е заседнала голяма буца.

Изабел я държеше здраво за ръката.

— Не се бой от него. Съвсем не е толкова лош, колкото го смяташ.

Мери навлажни изсъхналите си устни.

— Не се страхувам от брат ти, Изабел.

Изабел не беше много убедена.

— Сигурна съм, че брат ти няма да ми позволи да изляза с теб от замъка.

Изабел изсумтя.

— Ще ти разреши, ако го помоля!

Мери реши да запази спокойствие и да не се отказва от намеренията си. Последва Изабел в залата. Момичето хукна радостно към братята си. Джефри я поздрави с някаква шега, която я накара да се изкикоти, а Стивън спря внезапно да издава заповеди и изгледа замислено Мери. Забеляза възхищението в очите му, когато той видя, че тя е облечена в дрехите на сестра му.

— Изглеждате доста различно, госпожице — прошепна той.

Мери стисна зъби и отмести поглед. Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше да не би той да го чуе и да се сети какво означава този маскарад.

Изабел се намеси.

— Искам да покажа на Мейри крал Руфъс, Стив. Разрешаваш ли ни? Моля те!

Мери се изпоти, докато мислеше за бягството и очакваше.

Стивън почти не гледаше към сестра си.

— Интересуваш ли се от понита?

— Обожавам конете — успя да промълви Мери.

Стивън я изгледа продължително. След това потупа Изабел по главата.

— Вървете.

Изабел изписка и го прегърна. След това хукна да бяга към изхода. Мери се обърна, за да я последва. Не вярваше на късмета си. Усети, че той я гледа. Погледът му я пронизваше.

— Внимавай — изрече той тихо и заплашително. — Няма да успееш да избягаш от Олнуик, госпожице, така че по-добре не се опитвай.

Отгатна някак намеренията й, но тя не загуби увереност. Нищо вече няма да я спре, нищо.

Изабел бърбореше шумно и дърпаше Мери след себе си. Мери не й обръщаше внимание. Той действително ли подозираше, че тя има намерение да избяга? Или последните му думи бяха само предупреждение? Ако беше отгатнал плановете й, нямаше да я изпусне повече от поглед!

Тръгнаха нехайно към конюшнята. Изабел подскачаше безгрижно напред, докато Мери почна да дебне подходящ момент, за да се измъкне. Гърлото й беше пресъхнало, а сърцето й биеше учестено. Започна да изостава от Изабел. Това не беше трудно, тъй като момичето тичаше с всичка сила.

Дворът на замъка беше пълен с хора като вчера. Група перачки перяха дрехи в едно голямо корито. Други слуги щъкаха наоколо. Наковалнята на ковача звънтеше. Овчар водеше малко стадо несъмнено за нуждите на кухнята. Овците му се бяха пръснали навсякъде, като увеличаваше бъркотията и вдигаше още шум. Две малки рунтави кучета се забавляваха страхотно, като гонеха поверениците си, а овчарят тичаше ту подир някоя овца, ту подир агне. Двама рицари излизаха под вдигнатата решетка.